Той се усмихна леко и вдигна пръстите й към устата си.
Когато изпотените му и твърди устни докоснаха кожата й, тя реагира бурно. Ахна и дръпна силно ръката си. Очите й горяха от възмущение. Той вдигна глава и Грейс се загледа против волята си в прекрасните му устни, които все още бяха леко разтворени.
Гневът й избухна.
— Заради вас рискувам да изгубя работата си! Не смятам, че на мисис Баркли ще й хареса това, че сте решил да очаровате точно мен! Така че, моля ви, вървете да очаровате някоя друга жена!
Той я изгледа втренчено, после отметна назад главата си и се изсмя.
— Ти си много избухлива, Грейси, но знаеш ли какво? На мен така ми харесваш, наистина! Струваше си да пробвам, за да видя как ще реагираш. Защо те дразня толкова, нали се държа приятелски с теб? — той скочи на коня с изключителна грациозност. — Само мен ли не харесваш толкова или и всички други мъже?
— Не смятам, че това ви интересува — подметна тя през рамо, докато се отдалечаваше бързо.
— О, аз ще понеса истината — каза той и се изсмя зад гърба й.
Грейс се обърна рязко, за да му отвърне язвително, но той беше по-бърз.
— Но се питам дали ти ще я понесеш — той й намигна и препусна в лек галоп.
Той беше непоносим и суетен. Възмутителен и нагъл.
Никога не беше срещала подобен мъж по-рано.
Следобедът и двете момичета се прозяваха често, преструваха се, че не чуват или наистина не чуваха. Според Грейс те изоставаха с няколко години в образованието си в сравнение със своите връстнички. Шестгодишната Маргарет Ан не знаеше изобщо азбуката. Мери Луиз сричаше думите като начинаеща. Пишеше също толкова зле. От само себе си се разбираше, че почеркът й беше така неугледен, както и бодовете й.
Мери Луиз хвърли настрана молива си, още преди да е написала двадесет пъти думата „клетка“.
— Уф! Мразя това! Глупаво е! За какво са ми тези думи, мъжът ми ще пише всичко вместо мен!
— И аз мразя да пиша — извика Маргарет Ан и също хвърли настрана молива си. Тя бе научила няколко букви от азбуката, след като Грейс стоеше търпеливо права до нея и й помагаше.
— Мис Мери Луиз, мъжът ви ще пише ли поканите за бал?
Мери Луиз примигна.
— Дали ще пише вместо теб поканите за чай на дамите? Той ли ще пише писмата ти до сестра ти, когато тя се омъжи и заживее в Мемфис, а ти се омъжиш и заживееш в Ню Орлиънс?
— Но мама никога не пише — изфуча Мери Луиз.
— Вашата майка не ми изглежда жена, която устройва чайове — отвърна дръзко Грейс. — А сега си помислете върху това, което ви казах.
— Май си права — отвърна Мери Луиз и вдигна молива си.
Маргарет Ан я последва.
— С „к“ започва? — подсказа й Грейс, която седна до по-малката си ученичка.
— Куче!
Тържествуващият глас се чу от входа. И трите вдигнаха поглед. Видяха засмения Джефри.
— Джефри, знаеш ли азбуката? — попита Грейс.
Той отвърна смело от вратата:
— Не, мадам. Знам само това, на което научихте днес мис Маргарет Ан.
— Той е подслушвал! — извика Маргарет Ан.
— Ела тук, Джефри — каза усмихнато Грейс.
Той влезе, разкъсван между копнежа си да остане и стеснителността си.
— А сега, Маргарет Ан, да почнем отново. С „к“ започва?
— С „к“ започва куче — Маргарет Ан си прехапа устната си. — А с „я“?
Беше безсмислено. Маргарет Ан не запомняше нищо и само свиваше театрално рамене.
До нея Джефри се въртеше и едва се сдържаше. Грейс го погледна.
— Джефри?
— Яйце! — извика той. — С „ш“ започва шега! С „д“ — добър! С „я“ — ябълка! С „л“ — той се спря. След това лицето му се проясни. — Лош! С „к“ — котка!
— Много добре — каза Грейс. Тя се смая. Той си спомняше буквите, докато тя и Маргарет Ан ги бяха упражнявали без успех половин дузина пъти.
— Започни отначало — извика тя развълнувано. — Опитай пак.
Мери Луиз ахна изненадано.
— Не бива да го учиш! Той е негър!
— Спокойно, Мери Луиз — изрече рязко Грейс. — Хайде, Джефри, опитай отново, този път отначало.
Горд и развълнуван, Джефри изрецитира безупречно буквите на азбуката една след друга. Точно на това се опитваше Грейс да научи Маргарет Ан цял следобед.
— Много, много добре. Невероятно добре. Знаеш ли какво означава това?
Той поклати глава и засия от удоволствие.
— Това означава, че си научил правилно всички букви.
— Всичките ли?
— Всичките. Искаш ли да се научиш да четеш и пишеш, Джефри?
— Да, мадам.
— Не ходиш ли на училище?
Той наведе глава.
— Имам твърде много работа, мадам.
Грейс се въодушеви. Ще научи Джефри да чете и пише! И в същия миг разбра, че в крайна сметка има нещо като съдба и че причината, поради която е дошла на Юг, е далеч по-значителна, отколкото й се е струвало. Длъжна бе да образова и по този начин да освободи поне това малко момче.