— Ще я уведомите ли какво съм направила, мистър Браг? — попита тя сухо.
— Рейд — поправи той. — Рейд. А аз никога няма да наклеветя една дама.
Този път тя го разбра и се изчерви. Той се засмя.
— Давам ти думата си.
Тя вдигна брадичка. По лицето й се четеше пълно презрение. Това го забавляваше.
— Не вярваш на думата на един тексасец?
— Не вярвам на думата на един негодник.
Рейд се засмя. Смехът му прозвуча като лек тътен.
— Тогава просто ще трябва да ми имаш доверие, нали?
— Едва ли.
Той пак се запита дали нейната неприязън е насочена единствено против него, или е срещу всички мъже.
— Може би ще се разстроиш от самата себе си, ако се опиташ да ми повярваш.
Тя се засмя.
— Вие сте последният човек на земята, на когото бих повярвала някога!
Той наистина се обиди.
— Пак ли ме предизвикваш? Грейси, смятам, че ще бъде напълно справедливо, ако ти заявя — погледът му не се откъсваше от нейния, — че смятам предизвикателствата ти за непоносими.
Тя скръцна със зъби.
— Това си е ваш проблем, не мой. Ще ни извините ли? Хайде, Джефри, нямаме много време. Искам да видя пак твоите „а“-та и „б“-та.
Джефри хукна, спъна се и падна. Грейс се престори, че не забелязва Рейд, който не помръдваше. Тя се загледа в ученика си, който пишеше почти съвършени букви.
— Много добре. Спомняш ли си коя дума започва с „к“?
— Котка.
— Правилно. А „к“ се пише така. Сега ти я напиши.
Тя гледаше как той изписва голямо неправилно „к“ и се постара да не обръща внимание на мъжа, чиито ботуши виждаше с периферното си зрение. Ботушът бе прилепнал до стегнати мускули и беше излъскан до блясък. Окото й се прехвърли на покритото с еленова кожа коляно и се спря на ръба на мощното му бедро. След това тя сведе бързо поглед, а Джеф нададе тържествуващ вик и бутна плочата към нея.
— Отлично. Хайде напиши още четири такива букви.
— Я да видя — каза Рейд и Грейс видя как ботушът застава почти до ръката й, когато той дойде зад нея. Усети, че дъхът й спира, когато той се наведе, за да погледне надолу. Въздъхна шумно.
— Отлично, Джеф — възкликна Рейд.
Лицето на момчето светна и то започна да пише ентусиазирано още „к“-та.
Грейс трепна, когато две едри и топли ръце се спуснаха на раменете й. Стана й още по-горещо и се изпоти. Дръпна се и се изправи на крака.
— Какво правите?
— Не те ли боли да ги държиш постоянно толкова изправени? Раменете й се вдигнаха още повече.
— Нямате право да ме докосвате. Всъщност какво правите тук? Защо не си вървите? Или си нямате друга работа?
— Нямам.
— Какво?
— Нямам друга работа — тоест нямам такава, която да предпочета пред разходката с теб.
— Колко лошо — изрече високомерно Грейс и си помисли, че той, разбира се, не казва истината. „Думи, само думи. Ами ако казва истината? Защото явно чувствата ни не са взаимни?“
— Защо говориш така? Ти си справедлива. Не смятам, че постъпваш правилно, като ме осъждаш, без да ме познаваш — погледът му беше яркосин и закачлив, въпреки че думите му прозвучаха сериозно. — Не си ли чувала някога за справедлив съдебен процес?
— Не знаех, че се намирам на съдебен процес.
— Ти ме измами — заяви той вече без усмивка. — Обяви ме за виновен, без да имаш доказателства.
— Вашата самонадеяност е поразителна. Не съм ви давала повод да мислите обратното — тя гледаше втренчено и дълбоко в себе си се ужасяваше от голямата лъжа, която изрече.
Той се заусмихва многозначително.
— Нито един повод ли не си ме дала?
— За вас животът е една голяма шега, нали? — попита строго тя.
— А ти го приемаш прекалено сериозно — отвърна Рейд, протегна ръка и докосна с пръст гладката й алабастрова кожа. Знаеше, че ще е като коприна. Кожата й бе безупречна.
Устата й се отвори от възмущение.
Пълните й отворени устни привличаха неумолимо погледа му.
Тя се вцепени. Нямаше сили да помръдне.
Той не се удържа и се наведе напред.
За един съвсем кратък миг устните му докоснаха нейните леко и нежно като някое перце. След това той се дръпна назад, за да се огледа в големите й ядосани очи, прикрити от грозните малки очила. Видя, че тя замахва да му удари шамар, но само обърна леко лицето си. Ударът беше неочаквано силен и му причини болка. Помисли си, че го заслужава.
— Как смеете!
Той не се усмихваше.
— Всъщност въпросът е как бих могъл да не те докосна?
— Вие сте по-отвратителен от другите — възкликна тя. — Много, много по-отвратителен! Най-отвратителният женкар и извратен филистимлянин, който иска само едно от жените. Ние всички ви служим за играчки, нали? А светът е само една голяма игрална зала, която ви развлича и забавлява, нали?