Алън. Ще иде до пансиона му и ще говори с него. Той беше най-скъпият й приятел и тя знаеше, че ще й помогне. Това, което в действителност й се искаше да направи бе, разбира се… В съзнанието й се появи твърде приятна картина: тя самата удря с юмрук очарователното лице на Браг. Всичко стана по негова вина. Да беше стоял настрана от нея от самото начало — о, проклет да е!
Тя приключи със стягането на багажа. Съумя да метне на рамо куфара, въпреки късата му дръжка. Куфарът я удряше право в ключицата, но тя не обърна внимание на болката. Хвана здраво по една пътна чанта във всяка ръка и слезе внимателно по стълбите. Въпреки че трябваше да насочи цялото си внимание към слизането по стъпалата и да гледа да не загуби равновесие, тя си мислеше за децата.
Не й беше тежко да напусне Маргарет Ан и Мери Луиз, но знаеше, че винаги ще съжалява за това, че не е успяла да им повлияе така, че да изпитат удоволствие от ученето. А Джефри? Обхвана я ужасен пристъп на съжаление. Длъжна е да съобщи на Алън за него. Може би ще намери начин да го обучава тайно и занапред. Той беше твърде способен и не заслужаваше да води жалкия живот на изполичар.
В обувките й се набиваха камъчета. Ръцете й я пареха и боляха. Дръжката на куфара се впиваше все по-надълбоко в тялото й.
Наложи й се да спре, за да си поеме дъх и да се възстанови, а беше само на половината път от алеята. От очите й течаха сълзи, сълзи на гняв. Стори й се, че обезумява и с мъка се овладя. Грейс вдигна чантите си и залитна под тежестта им.
Рейд седеше на жребеца си край пансиона на Хариет Голд.
Беше потънал в мисли. Разбира се, не беше се уговарял за никаква игра на покер. Имаше стая в хотел „Сребърната дама“ на стръмнините, които се издигаха над река Мисисипи и се връщаше в нея. Нямаше причина да стои тук, като изключим това, че продължаваше да мисли за неразгадаемата и неукротима Грейс О’Рурк, а именно тук бе отседнал Алън Кенеди. Рейд се поколеба дали да не се отбие при Хариет, но още не се бе съвзел от последните си преживявания. Улови се, че си припомня събитията тази вечер и преди всичко пламенните усилия на Грейс да спечели добрите дами на Начез за своето дело. Споменът за думите и тона й го накараха да се усмихне. „Дами,“ бе извикала тя, „трябва да се обединим. Длъжни сме да се държим заедно. Иначе винаги ще търпим поражения от нашите потисници!“
Наистина ли смята мъжете за потисници?
Той се засмя тихо в нощта. Не се и съмняваше, че тя наистина вярва във всяка своя дума. Грейс не беше лицемерка. Знаеше, че тя ще се придържа към убежденията си до последния си дъх. Дали е срещал през живота си досега толкова почтен мъж или жена като нея? Очаровала ли го е друг път някоя жена до такава степен? Каква е тази магия в нея, която го увлича все по-силно?
Жребецът му помръдна неспокойно под него и Рейд сложи ръката си на дебелата му и мускулеста шия, за да го успокои. Мислеше за Алън Кенеди — за Алън Кенеди и Грейс. Знаеше колко много си подхождат двамата, но от това не му стана по-леко. А как ще постъпи Луиза Баркли? Тя се оказа невероятно зла. Беше напълно способна да излее гнева и ревността си върху Грейс. Ако наистина я уволнят, Грейс ще има всички основания да го смята виновен за това. Нещо повече, така със сигурност ще я хвърли право в обятията на Алън.
Вик на болка го накара да извие рязко главата си. Някаква тъмна и безформена фигура се беше спряла на улицата, а после се придвижи непохватно напред, като едва пристъпваше под тежестта на товара си, който се бе слял напълно с нея. Рейд тъкмо се канеше да отвърне поглед, когато газената лампа освети лицето й.
— Грейс!
Тя замръзна на място с широко отворени очи. Рейд скочи от коня и се втурна към нея.
— Добре ли си? Дай да ти взема багажа. Какво правиш сама през нощта! По дяволите! Оставих те преди по-малко от два часа в Мелроуз! — той извика последните думи с нарастващ гняв, когато забеляза, че тя се намира именно в това положение, от което се бе старал толкова да я предпази — бродеше сама нощем по улиците.