Формите на тялото й се забелязваха мъчно, защото тя носеше старомоден сив пътен костюм. Като че ли някой бе поръсил няколко едва забележими лунички над съвършения й малък, леко вирнат нагоре, класически ирландски нос. На носа й имаше и очила със златни рамки, но те не успяваха да скрият големите, бадемовидни очи с твърде необикновен виолетов цвят. Устните й бяха сочни и пълни, особено когато се отпускаха и не се свиваха прекалено силно при някаква мисъл или раздразнение. Шапката криеше всички кичури на невероятно червената й коса. Това бе почти невъзможно да се постигне, защото тя представляваше купчина от неукротими къдри с дължината на бедро. Извитите й като дъга вежди над грозните очила бяха с цвят по-тъмен от кестенявия. Той имаше почти същия оттенък като косата й.
Грейс беше твърде неспокойна. Страхуваше се много, че нещо ще се обърка и тя ще загуби работата, заради която пътуваше към Начез. Изключително важно бе да изглежда прилично и като добре възпитана дама. Костюмът, колкото и да беше непредставителен, беше най-хубавият й. Заедно с очилата, от които тя нямаше нужда, и бонето, което скриваше косата й, той й даваше възможност да изглежда като възпитана и почтена жена. Поне тя така смяташе. Като добре възпитана гувернантка, надяваше се тя. „О, дявол да го вземе“, прошепна си Грейс най-накрая, за да изпусне малко от безпокойството, което бе нараснало в нея през последните няколко дни.
Двойката, която седеше срещу нея, се обърна и я изгледа.
Грейс се усмихна веднага, без да обръща внимание на мъжа. Червеното му лице и покритият с изпъкнали вени нос издаваха склонността му към пиянство. Проницателният й поглед ги бе забелязал мигновено. Жената бе закръглена, с тъжни очи и бедна като самата Грейс. Тя просто усещаше това. Те се качиха в Нашвил. Грейс очакваше удобна възможност да завърже разговор с тях.
— Колко жалко! — изрече тихо тя и посочи с ръка все още великолепните останки от поредната предвоенна плантация.
— Да, така е — отвърна жената и се извърна, за да я погледне.
— Казвам се Грейс О’Рурк и съм от Ню Йорк — каза Грейс с усмивка и подаде ръката си. Почувства лека тревога от това, че разкрива истинското си име, въпреки че едва ли някой би я разпознал толкова далеч от къщи.
— А аз се казвам Марта Граймс, а това е мъжът ми Чарлс.
Чарлс също се обърна към нея, след като отпи от плоско сребърно шишенце, чудесна изработка.
— Удоволствието е мое, мадам.
Грейс кимна и насочи вниманието си отново към Марта.
— Откъде си, Марта?
— Няма как да го знаеш. От едно малко градче на име Туул Корнърс, на петдесет мили южно от Нашвил.
— Не, не го знам. Какво ви води с мъжа ви на Юг?
— Отиваме на гости при дъщеря ни в Начез — призна сияещата от щастие Марта. — Тя току-що роди първото си дете.
— Колко хубаво. Аз също съм на път за Начез. Учителка съм.
Чарлс се извърна.
— Надявам се, че не сте някоя учителка на негри.
Грейс настръхна и поруменя. „Не отговаряй“, каза си строго тя. „Недей.“ Тя не му обърна внимание.
— Всъщност, скъпа, един стар приятел ми уреди работа в плантация на име Мелроуз. Като гувернантка.
— Чудесно — каза Марта. — Колко деца ще възпитавате?
— Само две — отвърна Грейс с дълбока въздишка. Беше направо невероятно щастлива, че си е намерила тази работа. Заплатата бе твърде голяма, а договорът предвиждаше да й предоставят стая и храна. Знаеше, че ще има възможност да изпраща целия си доход вкъщи, за да подпомогне болната си майка. И няма да й се налага да си увеличава заплатата с допълнителна работа, както беше в Ню Йорк.
По-рано работеше като учителка в държавно училище в Ню Йорк. Но беше безработна от десет месеца, всъщност, откакто я арестуваха.
Грейс беше дъщеря на аболиционисти3. Баща й, Шон О’Рурк, беше безгрижен лекар ирландец, който загина по време на Гражданската война от случаен изстрел, докато се опитваше да помогне на един ранен в центъра на битката. Той и майка й Даяна бяха активни участници в Нелегалната железница и в Американското дружество за борба с робството. Майка й бе започнала да се бори за подобряване положението на жените в обществото още през четиридесетте години. Тя бе участвала, с пълната подкрепа на Шон, в Първия конгрес, посветен на правата на жените в Сенека Фолс, Ню Йорк, през 1848. Тя държа реч на него и стана член на организацията. След като загуби мъжа си през войната, тя вложи всичките си сили в движението за избирателни права на жените, първо като член на Американската асоциация за равни права, а когато тя се раздели на два лагера, в по-радикалната Национална асоциация за избирателни права на жените.