Дори за секунда не си помислих да я спасявам. Това би било проява на прекален героизъм.
Историята, която ми разказа Джордж Сойер, завърши едновременно с бутилката уиски.
— И не си мръдна пръста да я спасиш? — попитах.
— Тя не го заслужаваше — отвърна Джордж.
— И сега искаш да ходим заедно до находището?
— Чувствам се дяволски самотен. Честна дума. Мислех си, че си заслужава да рискувам за такава красавица като теб.
— Но ти си там с Джим, нали?
— Чуй ме. Когато той видя какво се случи с Люси, скочи срещу мен с брадвата. Дори не успях да му обясня. Беше си втълпил, че аз съм убил Люси, като преди това съм я таковал. Наложи се да го застрелям.
— А може и наистина да си го направил, Джордж.
— Марбъл, защо не си прехапеш езика. Не съм такъв. Пък и ти не си такава досадница като Люси. Тя си беше чиста отрова. Такава отрова, че на другата сутрин намерих във вирчето на Дънкър главата му. Плаваше с мутрата нагоре, а устните му бяха съвсем черни.