Вирикониум
Елена Атанасова, Христо Карликов
За Майкъл Джон Харисън
Майкъл Джон Харисън е известен английски писател. Името му е един от символите на съвременната научна фантастика. Роден през 1945 година, той започва да пише още като младеж, но нашумява в началото на т.нар. нова вълна в английската фантастика. Той тясно се свързва с писателите, представители на течението в края на 60-те години — Майкъл Муркок, Кристофър Прайст, Майкъл Куней и редица други. Известно време работи и като художествен редактор на издаваното от Муркок списание „Ню Уейв“.
Първият разказ на Харисън излиза през 1968 година, а първият му роман — „Затворникът“, през 1971 година. Следват серия от романи и разкази.
По-ранните разкази на Харисън, някои от които са публикувани за пръв път в списанието „Ню Уейв“ през 60-те години, са събрани по-късно в антология и са издадени през 1975 г. под името „Машината в шахта 10 и други истории“.
След 70-те творчеството на Харисън става все по-разнообразно, той изоставя част от методите на писане и възприема нов стил — малко по-традиционен, но затова пък много по-въздействащ.
Такива са романите му „Тичащ надолу“ и смразяващият разказ за срещата с чужда цивилизация „Да населиш Света“.
Освен „чиста“ научна фантастика М. Джон Харисън пише и „фентъзи“. Романът му „Вирикониум“, издаден за първи път през 1970 година, може би е най-доброто му произведение. Той е преиздаван многократно, анотации за него са писали такива гиганти в научната фантастика, като Урсула Ле Гуин, Филип Хосе Фармър и Майкъл Муркок. Това е мрачна история, разиграваща се в далечното бъдеще на една умираща Земя, описана с типичния за писателите от „новата вълна“ песимизъм. Все пак спазващ законите на жанра, Харисън го завършва доста оптимистично. Успехът на романа е толкова голям, а и явно идеята е допаднала много на автора, че в края на 70-те години Харисън сътворява две продължения — „Буря от криле“ и „Летящите богове“.
М. Джон Харисън не е особено продуктивен автор — на година пише средно по един роман и няколко разказа, които печата в различни списания от двете страни на Океана. Творбите му стават по-зрели, стилът му — по-традиционен, но оригиналността на книгите му не изчезва, а все повече се откроява.
Майкъл Джон Харисън създава и много литературна критика, най-вече за списания с научно-фантастична тематика и университетски издания. През последните години критичните си статии пише под псевдонима Джон Чърчил.
Освен известен писател на фантастични романи Харисън е известен английски алпинист, участник в много експедиции.
Елена Атанасова
Христо Карликов
М. Джон Харисън
Вирикониум
Пролог
Раждане на империята Вирикониум
През Средния Период на Земята възникнаха седемнадесет Велики Империи. Наричаха ги Цивилизациите на Залеза. Една от тях е от значение за тази история. За останалите няма да има нужда да се разказва, освен може би да се спомене, че никоя не просъществува по-малко от едно хилядолетие, никоя — повече от десет. Всяка достигна върховни тайни и удоволствия съобразно своята природа (и природата на Вселената). Всяка се устреми към звездите и успя да проникне във всички кътчета на Всемира, за да избяга обратно на Земята, объркана, уплашена и унижена, но и там я очакваха необратим упадък и пълен крах.
Последната Велика Империя остави името си написано между звездите, но никой от дошлите по-късно не можеше да го разчете. Много по-важно бе може би, че независимо от непрекъснато западащата си мощ тя продължи да строи. За добро или зло — голяма част от нейните технологични чудеса запазиха свойствата си и можеха да бъдат използвани хиляда и повече години след окончателната й кончина. И най-важното — това бе най-последната Цивилизация на Залеза. След нея дойде Епохата на Здрача, а с нея и Вирикониум.
Повече от петстотин години след окончателното сгромолясване на цивилизациите от Средния Период, Вирикониум (империята все още не се бе сдобила с името си) не бе нищо повече от многобройни, малки, разпръснати групи от полупримитивни общества, скупчени между морето на запад и юг, неизследвани земи — на изток, и Голямата Кафява Пустош — на север.
Богатството на нейните жители изцяло се основаваше на останалите от последната Цивилизация на Залеза метали, машини, апарати и произведения на изкуството. Те не притежаваха наука. Ровеха се в пустините от ръжда, в които се бяха превърнали гигантските индустриални комплекси на загиналата Велика Империя. И тъй като най-богатите залежи от метали, машини и оръжия на древните бяха заровени в Голямата Кафява Пустош, техни господари станаха Северните племена. Те се бяха обединили в нещо подобно на империя с два главни центъра, градовете Гленлюс и Дрънмур — студени, невзрачни, хаотично построени поселища, където сложните, красиви машини на древните, чиито функции не можеха да бъдат отгатнати, бяха грубо претопявани за метали, от които се ковяха саби и мечове, а племенните големци се биеха като луди за собственост върху прочутите смъртоносни баани — енергийни мечове или ножове, които правеха собственика си практически непобедим, стига да притежаваше малко ловкост.