Мрачното настроение, което бе обичайно за него, стана значително по-мрачно, когато пое по широкия главен път. Авеню Протон водеше към сърцето на града, застлан от незапомнени, древни времена с материал, който поглъщаше шума от копитата на конете.
Около него се издигаха Пастелните кули, високи, стройни, всяка крива бе оформена с математическа точност, оцветени в нежни цветове — бледосиньо, нежно-розово, гълъбовосиво. Издигаха се на стотици метри в небето, инкрустирани със странни и сложни шарки и плетеници, за които някои казваха, че са върхът на ненадминатото древно изкуство, а други твърдяха, че това са геометрични изображения на Времето. Няколко от Пастелните кули бяха овъглени, други — напълно опожарени, а две-три — сринати из основи.
Сърцето му се изпълни с мъка при вида на толкова много унищожена красота. Окончателно се убеди, че естественият ход на живота в цялата империя бе безвъзвратно променен и вече никога нещата нямаше да бъдат същите.
Авеню Протон се превърна в спирала, която се издигаше на около сто метра във въздуха, подкрепяна от стройни, тънки колони от блестящ черен мрамор. На върха на тази спирала бе Дворецът на Младата Кралица, който преди години бе тронната зала на Крал Метвен. Сградата бе значително по-малка от останалите импозантни постройки в града, деликатната й черупка от лъскав бял метал, който вибрираше и пееше при най-малкия полъх на вятъра, бе изкусно инкрустирана с мистични идеограми. Пред високата светла порта пазеха войници в пищни, изцяло черни униформи, които строго поискаха да узнаят името и причината за посещението му.
Те не можаха да повярват, че той е Лорд от Ордена на Метвен. Очевидно, спомените за Ордена бяха избледнели, защото основното възражение на началника на стражата бе, че той идва без церемония или предизвестие. Известно време отказваха да го допуснат в двореца, факт, който заслужаваше похвала.
Наложи се да си припомни няколко тайни пароли, известни само на стражите, които му отвориха вратите.
Тръгна по коридорите, осветени от мека пулсираща светлина, мина край странни скъпоценни предмети, може би движещи се скулптури, а може би машини с неизвестни функции, изкопани от руините на градовете в Пустините от Ръжда на север от Дюйриниш.
Кралица Джейн го очакваше във висока стая с под от прозрачен кристал, в който подобно на капилярна мрежа бяха вплетени множество червенокафяви жилки. През пет фалшиви прозореца се виждаха пейзажи, които не можеха да бъдат съзрени никъде в Империята.
Тътрейки крака, иззад завеса от бяла светлина се появи гигантски мегатерий-албинос. Тези животни, напомнящи на миещи мечки, живееха в гъстите южни гори. Бяха страшни, защото, изправени на задните си крака (което се случваше изключително рядко), бяха високи над четири метра, в страшните им лапи, завършващи с дълги здрави нокти, се криеше огромна сила, но всъщност бяха безобидни и се хранеха изключително с плодове и треви. Като заобикаляше фино изработените мебели, звярът мързеливо доближи Кромис и го загледа с късогледите си очи. Шията му бе обхваната от широка гривна иридий, а острите нокти бяха скрити в предпазители от мека прозрачна смола. По сребърно-бялата му козина пробягваха лъчи разноцветна, отразена от стените светлина.
— Остави го, Ушин! — каза мек мелодичен глас.
Кромис прехвърли поглед от мегатерия към издигнатата платформа в южния край на стаята.
Джейн, Кралица на Вирикониум, Метвет Найан, която за последен път бе видял като малко дете в двора на Метвен, бе седемнадесетгодишна. Седеше на скромен трон и го гледаше изпитателно с красивите си виолетови очи. Бе висока и стройна, облечена с дълга рокля от меко червено кадифе, без следа от грим, без всякакви бижута. Единствено десетте свещени пръстена на Нийп, символ на кралската власт, блестяха на дългите й пръсти. Косата и с цвят, наподобяващ есенните листа на офиките около кулата му, се спускаше на меки вълни до тънкия гъвкав кръст, къдреше се около пищната й гръд.
— Кралица Джейн! — каза Кромис и се поклони.
Тя зарови пръсти в козината на мегатерия, наведе се и му прошепна нещо. Странните пейзажи зад фалшивите прозорци затрептяха. Изправи глава.
— Наистина ли си ти, Лорд Кромис? — попита Младата Кралица и по красивото й, бледо, триъгълно лице премина странно изражение.
— Нима съм толкова променен, Господарке?
— Не много, Лорд Кромис. Бе вглъбен и мрачен, дори докато свиреше и пееше, сега си същият. Но аз бях толкова малка, когато се видяхме за последен път.