— Какво престъпление сме извършили? — поиска да знае Убонидус.
Червендалестият чиновник го погледна с раздразнение.
— Престъпление? Не престъпление, вие сте изпаднали в грях, за който трябва да съжалявате. Наша върховна грижа и задължение е да коригираме вашето мислене, за да можете да възтържествувате в единението с Братството на Верните…
Амалрик го прекъсна с дълбокия си бас:
— Предполагам, че това тук е някакъв храм — той посочи с палец зад гърба си. — Ако сме обидили някого с приземяването си на площада, моля да бъдем извинени. Веднага ще се преместим на друго място, стига да ни посочите къде е позволено.
Чиновникът се притесни ужасно много. Почервеня, хапеше устните си и шумно въздишаше.
— Не, не, не! Вие не разбирате! Не можете да напуснете, извършили сте една от Висшите Ереси! Нямате право да напуснете, докато нашите нежни братски напътствия не излекуват греховния ви начин на мислене.
Убонидус отново се опита да проникне през завоалирания смисъл на думите на дебеланкото.
— С други думи, ние сме арестувани, защото сме извършили една от Висшите Ереси на вашата религия, така ли? — попита той. — Ще позволиш ли да те запитам в какво сме сбъркали? Искам отговор с точни, прости думи!
Лицето на чиновника се изкриви в страшно усилие. После той каза със задавен глас:
— Вие… летите. Само Божествата на Небесните Ширини имат право да прекосяват Свещеното Въздушно Царство.
След изричането на тези светотатствени думи той млъкна, поразен и ужасен от току-що стореното. Побледня, направи свещен знак, докосвайки с показалеца и средния пръст на лявата ръка гърдите, устните и междувеждието си. В същото време с другата ръка извади от колана си малко шишенце, очевидно, свещена вода, и се напръска обилно от главата до петите, след което поръси всичко около себе си.
Изглежда, простите и точни думи също бяха смятани за върховна ерес в Уулимар.
Убонидус не бе се отказал от опита си да се разбере с мир и разум. С тих сериозен глас той забеляза:
— Но господине, ние дори не принадлежим към твоята религия! Аз съм поклонник на Мистериите на Оромазпус, а моят млад другар принадлежи към Пантеона на Сегастерион…
Несъзнателно бе постъпил по най-ужасен начин. И резултатите бяха поразителни. Стражите до един захвърлиха копията си, запушиха ушите си с длани и се втурнаха да бягат. Разпръснаха се във всички посоки, за миг се чуваше само шляпането на сандалите им по гладките плочки.
Прилежният дебел малък чиновник притисна разгънатия пергамент до гърдите си, посивя целият, очите му се обърнаха така, че се виждаше само бялото, и се строполи в несвяст на земята.
Амалрик и Убонидус се спогледаха озадачено.
— Е, изглежда, не сме чак толкова „добре дошли“ в свещения Уулимар — каза гръмогласният гигант. — Може би най-разумно ще бъде да се възползваме от ситуацията и да отлетим от това място. Ще си направим лагер сред хълмовете, а утре ще продължим на юг.
— Напълно съм съгласен — отвърна Убонидус, докато се оглеждаше нетърпеливо. Не му се искаше да види нови, по-храбри стражи. — Теологичните спорове са мое любимо занимание, но дори най-красноречивите и убедителни оратори губят пред силата на уредите за мъчение на инквизиторите. Хайде да се мятаме на хлагоцита и да престанем да замърсяваме свещената земя на Уулимар с еретическото си присъствие…
— Гледай! Какво е това? — прекъсна го Амалрик.
На плоския връх на пирамидата пред тях няколко войници сглобяваха интересно приспособление. Приличаше най-много на катапулт, но бе цялото покрито с маски на демони, свещени йероглифни символи и друга допълнителна украса и човек трябваше да се вгледа доста добре, преди да е сигурен. В същото време двама души, вероятно жреци, внимателно разопаковаха кристална млечнобяла топка и я понесоха към приспособлението, където нежно я поставиха в нещо, подобно на чаша. Дали това бе наистина катапулт?
Беше катапулт.
Чуха се характерните команди и доклади на обслужващите войници за силата и посоката на вятъра, височината, мерника, целта. В един момент войниците, облечени в същите униформи като на стражарите, се отдръпнаха и остана само командващият офицер, който коленичи за къса молитва и с рязък удар преряза обтягащото въже.
Храс! Кланк! Ууииииииишшш!
Млечнобялото кълбо излетя към потъмнялото небе, за миг бе докоснато от лъчите на залязващото слънце, после стремглаво започна да се спуска надолу с пронизително свистене.