Остана в града още една нощ и един ден. Беше тихо, улиците — пусти и уплашени. Мълвеше се, че поддръжниците на Мойдарт причакват в тъмни алеи защитниците на града и ги убиват от засада. Не ги подценяваше и ръката му не изпускаше дръжката на Меча без име. Надяваше се да открие Норвин Тринор в стария квартал на художниците.
Зададе въпроси в няколко кръчми, но не можа да получи никаква информация. Ставаше все по-нетърпелив и бе готов да се откаже, ако поет-скитник, когото срещна в Бистро Калифорниум, не бе го насочил към една къща на Улицата на хляба, която се намираше в най-бедната част на квартала. Каза, че негов приятел, слепият Кристодулос, живял до неотдавна в мансардата на къщата.
Здрачаваше се, когато се намери на Улицата на хляба. Пастелните кули бяха много далеч, улицата представляваше тясна алея със стари, грозни, полуразрушени къщи. Вятърът виеше в тесния проход между сградите, на запад небето червенееше над причудливите покриви. При мисълта за Мойдарт той потръпна, а вятърът се засили. Загърна се по-плътно в плаща и почука с дръжката на меча си по излъсканата от времето врата.
Не позна жената, която му отвори — може би светлината бе виновна.
Тя бе висока, грациозна, с великолепно, едро тяло. Тясното й лице излъчваше спокойствие и увереност, които може би се постигат само след много страдания. Синята й рокля, въпреки че й седеше добре, бе избеляла и закърпена на няколко места със съвсем различни парчета плат. Очите й бяха оградени с мрежа уморени бръчки. Той се поклони с машинална любезност.
— Търся Норвин Тринор или поне вести от него.
Жената се вгледа в лицето му, сякаш очите й бяха слаби, но не каза нищо. Само се отмести и му направи знак да влезе. Стори му се, че на устните й се появи тиха тъжна усмивка.
Вътрешността на къщата бе мрачна и прашна. Мебелите бяха груби и стари. Тя му предложи евтино, изкуствено оцветено вино. Седяха от двете страни на масата и мълчаха. Той погледна от чашата си към безкръвните й пръсти, след това към паяжините по рамката на прозореца и започна:
— Извинете, госпожо, не ви познавам. Ще бъдете ли…
Уморените й очи срещнаха неговите, но той все още не можеше да я познае. Тя бавно се изправи и запали лампата над масата.
— Извини ме, тегеус-Кромис. Не биваше да те притеснявам по този начин. Норвин не е тук. Аз…
В светлината на лампата стоеше Карон Бан, съпругата на Норвин Тринор. Бяха се оженили преди дванадесет години, почти веднага след победата на Кромис над разбойниците на Карлимейкър. Времето не бе било на нейна страна, изглеждаше състарена за годините си.
Кромис се изправи рязко събаряйки с трясък стола си на земята. Не го ужаси промяната в нея, а очевидната бедност, която я бе причинила.
— Карон! Карон! Не знаех. Какво се е случило тук?
Тя се усмихна горчиво.
— Норвин Тринор не е във Вирикониум вече цяла година. Не се тревожи излишно заради мен. Седни и изпий виното си.
Тя се отдалечи, отбягвайки погледа му, и застана до прозореца, гледайки в тъмнината на улицата. Раменете й затрепериха под избелялата рокля. Кромис отиде до нея и постави ръка върху нейната.
— Трябва да ми разкажеш — каза тихо той. — Ела и ми разкажи всичко.
Тя отблъсна ръката му.
— Няма нищо за разказване, Лорд Кромис. Той си тръгна внезапно, без да остави никаква вест. Сякаш се бе отегчил от града, от мен…
— Но това е невъзможно! Тринор никога не би те изоставил. Жестоко е да мислиш, че…
Тя се обърна към него. Очите й бяха пълни с гняв.
— Жестоко бе, че ме напусна, приятелю. Нямам вест от него вече цяла година. А сега — сега не желая вече да слушам за него. Всичко свърши, както толкова много други неща след смъртта на Крал Метвен.
— Съжалявам. Мога ли с нещо да те утеша? Не вярвам! Трябва да има причина.
Тя го погледна изпитателно. Мълча дълго, след това се извърна и каза с много тих глас:
— Не зная. Но го приеми като помощ за приятеля ти. Остани с мен и сподели леглото ми, само тази нощ.
тегеус-Кромис допреди ден не бе разговарял с човек цели десет години. Душата му бе сурова, наранена от загубата на най-скъпото му същество, мислеше, че се познава и знаеше, че трябва веднага да си тръгне…
Но Карон Бан се бе обърнала. В погледа й се четеше такова огромно отчаяние, че той просто пристъпи напред и нежно я прегърна.
Повече не размениха нито дума. Влязоха в спалнята й, той я придърпа, целуваше нежно насълзените очи, жадните за ласка устни, голата гръд. Деликатните му ръце милваха, докосваха най-интимните места по тялото й. Постепенно тя се успокои и страстно започна да отвръща на милувките му с милувки. Устните й затърсиха неговите, заслизаха надолу, бе забравил какво удоволствие е да даваш и да получаваш любов от друго същество. Когато я облада, сливането им прозвуча като най-хубавата музика, която някога бе сътворявал… После, извърната с гръб към него, тя каза: