Намираха се в горната част на широко стълбище, войниците се изкачваха към тях в осем или десет реда. Амалрик и Убонидус се спогледаха с усмивка и ревнаха вкупом:
— Трето, потвърждавам, че Туурана се върти около Кайликс, а не Кайликс около Туурана!
Настъпващите стражи спряха и захвърляйки оръжия, щитове и шлемове, хукнаха да бягат надолу по стълбищата. Много се спънаха и паднаха, продължавайки оттеглянето върху дъното на панталоните си. Двамата герои ги последваха по-спокойно. Изглежда, опасността някой да ги нападне, бе преминала, но за всеки случай, когато излязоха на площада пред пирамидата, те отново извикаха вкупом:
— Четвърто, потвърждавам, че Туурана не е носена в пространството на крилата на Суперангела Джад, а вероятно се крепи в равновесие от силите на звездното притегляне!
Виждаха само гърбовете на тичащи със запушени уши хора. От този момент нататък никой не им попречи, нито посмя да ги доближи под какъвто и да е предлог.
След кратко лутане откриха своя хлагоцит на същото място, където го бяха оставили. Но летящият звяр, очевидно, представляваше такава огромна, непоклатима маса ужасна ерес, че жреците не бяха успели да намерят някой, който да има смелост да се справи с чудовищното насекомо.
Покачиха се на седлата с най-голяма бързина и Амалрик му заповяда да се издигне. Но полетът им далеч не бе така плавен, както първия път. Хлагоцитът се люшкаше наляво-надясно, издигаше се, после рязко се снишаваше. Озадачен, Амалрик си припомни, че когато ги плениха, мехът със сироп остана захванат към хобота на насекомото. Съдържанието му бе предостатъчно за цял месец подхранване, но лакомото същество бе излапало всичко, дори частици от кожата на меха можеха да се видят полепнали по долната част на главата му.
Всичко бе ясно. В по-големи количества сиропът въздействаше на хлагоцита както силна алкохолна напитка на човека.
Амалрик избухна в смях. Убонидус се присъедини към него, щом научи причината за внезапната му веселост.
Техният хлагоцит бе мъртвопиян.
Че беше смешно, беше. Но след известно време и на двамата престана да им бъде забавно да се мятат на всички страни из въздуха.
Малко преди свечеряване те успяха да напуснат Свещения град Уулимар и околностите му и полетяха над Сухата пустиня Вадонга.
Убонидус се опитваше да се самоокуражи с факта, че успяха да отпътуват читави от Уулимар. Но ги очакваше Градът на покорителите на смъртта — Ютонтис, и кой знае колко странни и опасни приключения преди него.
Защо не бе успял сам да се справи с таласъмите?!