Докато бе жив, Метвен Найан съумя да спре упадъка на империята. Той научи Северните вълци да се боят от него, постави основите на наука, различна и независима от Старите Технологии, запази всичко, което бе останало от древните цивилизации. Допусна една-единствена грешка, за жалост тя бе много страшна.
В желанието си да заздрави временния съюз с няколко Северни племена, той убеди брат си Метвел, когото обичаше с цялото си сърце, да се ожени за тяхната кралица — Балкидер. Две години по-късно договорът бе разтрогнат. Тази жена-вълчица остави Метвел в спалнята им, удавен в собствената му кръв, с очи, избодени с фиба за коса, и избяга, отвеждайки невръстната им дъщеря Канна Мойдарт със себе си. Отгледа детето, внушавайки му, че е бъдещата владетелка на една обединена империя, на короната, която ще трябва да извоюва с огън и меч след смъртта на Метвен Найан.
Закърмена с омразата на Севера, достигнала зрялост, преди да е навършила пълнолетие, Мойдарт не спираше да сее искри на недоволство от управлението на Метвен както на Север, така и на Юг.
Затова, когато Метвен умря — някои твърдяха, че донякъде причината бе в нестихващата с годините тъга по ужасната кончина на Метвел, — към трона на империята проявиха претенции две кралици: Канна Мойдарт и единствената пряка наследничка на владетеля, дъщеря му Метвен, която като дете бе по-известна с името Джейн. А рицарите от Ордена на Метвен, объркани и покрусени от смъртта на своя идол, виждайки, че империята е силна и не се нуждае от техните смъртоносни умения, се разпръснаха.
Канна Мойдарт изчака цяло десетилетие, преди да забие отровния си нож за пръв път…
Глава първа
тегеус-Кромис, преди години воин на Метвен и висш естет на Пастелния град Вирикониум, който сега живееше в пълно уединение в една кула на морския бряг и вярваше, че е по-добър поет, отколкото фехтовач, една ранна утрин стоеше на върха на пясъчните дюни, които отделяха високия му дом от стоманеносивата пяна на бурния морски прибой. Подобни на окъсани дрипи черни чайки кръжаха и с писъци се спускаха надолу в небето над дълбоко приведената му глава. Тук го бе прогонило бедствието, което бе наблюдавал от най-високия прозорец на своята кула предната нощ.
Морският бриз носеше миризма на пожар. В далечината продължаваше да отеква тътенът на гигантски експлозии и не мощният морски прибой разклащаше земята под краката му.
Кромис бе висок, слаб и бледен мъж. Напоследък бе спал недостатъчно, зелените му очи изглеждаха уморени, потънали дълбоко в тъмните си орбити над силно изпъкнали скули.
Носеше тъмнозелена кадифена мантия, с която се бе загърнал плътно срещу бурните пориви на вятъра. Под нея облеклото му се състоеше от туника от древна кожа, обкована с искрящи пулове от иридий, върху блестяща бяла риза, опнатите но краката му панталони бяха от алено рипсено кадифе, високите до средата на бедрата му ботуши бяха изработени от мек бледосин велур. Под тежкото наметало тънките му ръце, създаващи лъжливо впечатление за слабост и изнеженост, бяха свити в юмруци. Съгласно обичая на времето пръстите му бяха обсипани с масивни пръстени от нескъпоценни метали, инкрустирани с магически символи и йероглифи с тайнствено, неизвестно значение. Дясната му ръка стискаше дръжката на лишения от всякаква украса дълъг меч, който, противно на обичая на времето, нямаше име. Кромис, чиито тънки устни бяха присвити в безкръвна линия, не държеше на имената, а по-скоро на същинските качества на предметите, занимаваше го много повече Действителността, отколкото думите, които хората измисляха, за да я описват.
Например се вълнуваше за погубената красота на падналия през нощта град много по-силно, отколкото от факта, че градът бе именно Вирикониум, Пастелният град. Обичаше града заради широките му улици, застлани с бледосив паваж, или заради сенчестите алеи, които никой никога не бе си направил труда да павира, а не заради имената, с които обитателите му често го наричаха — Древният Вирикон, или Мястото, Където Се Събират Всички Пътища.
Не бе успял да намери покой в музиката, която толкова много обичаше, а сега не можеше да намери покой сред розовите пясъци.
Известно време вървя по крайбрежната ивица, разглеждайки изхвърлените от морето предмети. Обръщаше особено внимание на гладките камъни, на полупрозрачните бодливи раковини. Наведе се, за да вземе бутилка с цвета на наметалото си, захвърли обратно в морето клон, избелен и превърнат в причудлива скулптура от водната стихия. Наблюдаваше черните чайки, но жалните им писъци го потискаха. Вслуша се във воя на вятъра, заплетен в клоните на самодивските дървета, които заобикаляха кулата му, и потрепери. През ревящия прибой чуваше глухите експлозии на умиращия Вирикониум. И докато се взираше в бушуващото море и солени пръски мокреха бузите му, си въобрази, че долавя крясъците на воюващите по пастелните улици тълпи — надвикващи се гласове в подкрепа ту на Младата, ту на Старата Кралица.