Георги Малинов
Вирт
1
Стоях до стълбите на Софийския университет от източната им страна. Там беше завет и, сгушен в яката на якето си, почти не усещах пронизващия северен вятър. Достолепните статуи, които някога красяха стълбите, отдавна ги нямаше. От едната, тази, която беше над мен, бяха останали само краката. На кого и за какво беше притрябвала — не беше ясно. Може би някъде в статистиката на софийската полиция имаше информация какво е станало със статуите на благородните братя Георгиеви, но и да имаше такава информация, тя никого вече не интересуваше. Гледани отдолу, където бях аз, останките от тези крака приличаха на две огромни протези, захвърлени от някой великан.
Свит под тия две протези, пушех цигара и чаках Мърлявия Вальо, или Мърльо, както му викаха всички. Цигарата, която пушех, бе далеч от класическата представа за тютюн. Но такова нещо на нашата нещастна планета вече нямаше. Откакто преди двадесетина години генна епидемия порази тютюна, той стана най-скъпата стока на света. Най-търсената и най-липсващата. Синтетичните боклуци, които пушехме, имаха вкус на всичко друго, само не и на тютюн. Дръпнах за последно от така наречената цигара и яростно я стъпках, проклинайки се за гадния порок. Погледнах часовника си. Минаваше осем. По „Руски“ почти нямаше хора. Нямаше и кестени. Тях също ги бе сполетяла съдбата на тютюна. Сега голите изсъхнали дънери размахваха съсухрени клони като нещастни грамадни призраци. Кого го интересува… Когато стана осем и десет, в мен се зароди подозрението, че Мърльо няма да дойде. Както казваше един мой познат, бях сигурен двеста на хиляда. Реших да почакам още десетина минути и да си тръгвам. В София след залез слънце не е препоръчително да се остава по улиците. В смисъл, че не е здравословно.
След отвратителните мутационни епидемии, които наред с тютюна и кестените унищожиха осемдесет процента от флората на земята, последва крах на петролните залежи. Някой зарази петролните кладенци в САЩ с генно модифицирани бактерии, които се използваха за прочистване на морето от петролни разливи. Кой го направи не стана ясно. По това време в света имаше няколко лаборатории, които се занимаваха с генно инженерство — в Русия, в Китай и САЩ. Поне те бяха известни. Тези бактерии така прочистиха петролните находища, че заприличаха на помийни ями. От тях можеше да се получава всичко друго, само не и бензин. После бактериите се самомодифицираха, разселиха се и заразиха де що видят петролно находище, включително и най-затънтените в Сибир и Норвежко море. Поради тази причина нямаше и автомобили, за самолети да не говорим. От жужащ моторен кошер Земята се бе превърнала в тих, кротък парк. Малкото превозни средства, които пъплеха по булевард „Руски“, бяха на акумулатори и струваха майка си и баща си. Аз нямах такова превозно средство и ако исках да се прибера без премеждия, трябваше вече да тръгвам. Както казва един друг приятел: София се превърна в Готъм Сити, само че Батман е отказал да се премести в нея.
В този момент откъм Орлов мост се зададе Мърльо. Орлите на моста отдавна бяха излетели в нечия пещ за претопяване, а и самият мост с липсващи парапети и срутена дясна половина, следа от големите антиглобалистки битки преди двадесет години, едва ли заслужаваше това гордо име. Мърльо се приближи ухилен до уши и нахалното му задоволство затвърди чувството ми, че нищо не е свършил. Ама и аз защо ли чакам нещо от него?
— Здрасти, шефе — поздрави радостно той.
— Носиш ли нещо? — директно го попитах и запалих цигара. Колкото и да бяха гадни синтетичните цигари, миризмата на Мърльо беше още по-гадна.
— Слушай — каза той, — пичовете са разкопали две вили зад зоната на Княжево. Промъкнали са се край постовете и са ги боднали. Страхотии. Има купища плячка, но няма как да се прекара през постовете. Копелетата стрелят на месо или конфискуват всичко. Ако измислиш нещо с твоите връзки, ще има за всички.
После Мърльо ме погледна невинно и уж между другото подхвърли:
— Открили са и десет палета цигари. Виктори лайт.
Последната истинска цигара бях изпушил преди повече от година. Още си спомням вкуса й. Гадината му мръсна, знае къде да бодне.
— Носиш ли ВИРТ, гадино?
Усмивката му угасна. Познаваше ме добре.
— Добре бе, шефе — загърчи се той, — обясни ми за какво ти е този ВИРТ. Първо, никой още не го е пробвал като хората. Второ, кой знае колко струва и дали си струва изобщо. Вирт, та вирт.