— ВИРТ ли? Мисля, че имам.
За момент не разбрах какво точно ми казва.
— Имаш ВИРТ???
— Защо да нямам? — обиди се Мимо. — Аз имам всичко. Кажи ми как изглежда и ще ти го донеса.
Глупак. Мисли се за господар на града. Колко такива господари е преживяла София — от Сестерций до Ага Хан. Ще преживее и Мимо.
— Не знам как изглежда — казах уморено, — но ако имаш наистина, купувам на добра цена. Имам сериозен клиент.
— Вирт, вирт… — започна да си мърмори Мимо, сякаш мъчейки се да си спомни в кой склад го е оставил. — Абе мисля, че имам.
— Давай тогава.
За мое най-голямо учудване Мимо бавно се надигна от стола и като го премести внимателно, излезе от стаята. Дали пък наистина нямаше да донесе ВИРТ? Като го знам, че притежава всички възможни видове наркотици и упойващи вещества, хич няма да се учудя. Само дето си губих времето с Мърльо и Ага Хан. Зачаках търпеливо. Малкото прозорче гледаше към мръсна крива уличка зад ЦУМ. Опитах да се сетя коя беше, но не успях. Станах, приближих и загледах през мръсното стъкло. Виждаше се някаква сива кооперация и тя с мръсни прозорци, зад които все пак живееха хора. По улицата гниеха коли, захвърлени като използван презерватив. Виждаха се все още елегантните форми на един ягуар, пред него, клекнал на спуканите си гуми, гниеше мощен мерцедес, който струваше цяло състояние само преди десетина години, а точно до него с извадени фарове и откъртена решетка се беше килнала една алфа ромео. БМВ-та, крайслери, опели, волва — десетки коли, които по едно време се бяха превърнали в alter ego за хората, сега бяха изоставени и от еталон за благосъстояние се бяха превърнали в куп ръждясали ламарини без никакво предназначение. Сега ако по някакво чудо пак се появи бензин, ще настане такова стягане на машините, такъв всемирен ремонт и сглобяване, че навярно ще спрат всички престъпления и войни на земята.
Вратата изскърца и Мимо влезе. Изгледа ме подозрително.
— Какво гледаш?
— Нищо. Зяпах колите навън.
— Колите ли? Какво има да им гледаш? — Мимо се приближи до мен и също надникна през прозореца, сякаш да провери наистина ли гледам колите, или го лъжа.
— Какво донесе? — стреснах го аз.
— Вирт. Какво друго? Нали това искаш?
Мимо остави на масата черен плик и изсипа от него няколко кутии. След това тържествено размаха ръка. Наведох се и внимателно взех една от тях. Не бързах да ликувам. Бил съм свидетел как прибързаното ликуване е струвало главата на ликуващия, или ако не цялата глава, част от нея — очи, уши, нос…
На кутията с големи червени букви пишеше GLUE, а малко по-долу с по-малки сини: Рroduce of WIRT. Направо ме слиса тоя Мимо. Нищо не можех да кажа, а само въртях елегантната кутийка в ръцете си.
— Това е лепило — най-накрая промълвих аз.
— Да — сияещ потвърди Мимо, — великолепно ацетоново лепило. Може да се ползва с допълнителни стимуланти, а може и така.
— Лепило — невярващ повторих аз. — А защо реши, че това е ВИРТ?
— Ами то пише — поясни Мимо. — Знаех си, че съм чувал това име. Знаех си.
— Къде пише? — започнах леко да се ядосвам. — Пише WIRT, чете се УИРТ! Откъде го измисли, че това е ВИРТ?
— Аз пък го чета ВИРТ — сопна се Мимо. — Ти си го чети както искаш. Взимаш ли го, или не?
Едва ли моят човек се бе вдигнал от другия край на света, за да си купува някакво лепило. Не, това беше пълна глупост.
— Е, взимаш ли? — нетърпеливо каза Мимо.
— Едно за мостра — отвърнах и пуснах в джоба кутийката, която държах.
— Няма безплатни мостри — начумери се той.
— Добре де, взимам да го покажа. Ако е същото, човекът ще ти изкупи цялото количество, ако не, ще ти го върне.
— Хе, хе — изсмя се Мимо през сплесканите си устни, — има да диша цял живот.
— Негова си работа — отвърнах и отворих вратата. Мимо все пак изглеждаше доволен. Беше угодил на клиента, а това беше важно.
— Мимо — попитах го от вратата, — ти ходил ли си на Витоша?
— Къде? — опули се той.
— На Витоша.
— В гората ли? Ходил съм, разбира се — смачканата му физиономия се оживи. — Имаше страхотни кръчми от Бистрица до Княжево. Чепишев, Воденицата, Чушката, Боянското ханче, Княжевския рибен. Хе, дали съм бил ходил. Та аз другаде не ходех, там ми бяха любимите.
— Ясно — казах и излязох, а той продължаваше да нарежда:
— Слончето в Бояна, Чеков в Бистрица, Кръчмата на Златните мостове, Барът на Копитото, Ресторанта на Щастливеца. Дали съм бил ходил на Витоша? Покажи ми някой, дето я познава по-добре.
Махнах за сбогом на бармана, който все още подмяташе парцала, взех си „Нови Макаров“ от противотанковите стени, казах им учтиво довиждане и излязох навън с WIRT в джоба.