Уговорена среща с Шебека за утре 11 часа при Хилтън. Колоната срещу НДК.
ВИРТ!!! Май знам какво е. Знам и къщата.
В Симеоново след 12 ч. През втори патрул на Дървеница.
2 пакета цигари за пропуск.
Пъхнах листчето в джоба си, взех иконата в ръка и излязох. Затворих внимателно вратата след себе си и поех надолу по стълбите. До стълбищния прозорец спрях и погледнах пак надписа върху покрива на НДК, че бедните не прощават. Сега вече знаех, че Мърльо го е прочел. За Господ продължавах да се съмнявам.
7
Трябваше да почина и си събера мислите. Задачата с намирането на вирта в момента беше неразрешима. Постоях малко на площада пред бившия дворец на културата и опитах да се отпусна. Тълпи хора се щураха насам-натам, повечето навярно безцелно. На няколко места се провеждаха традиционните митинги с политически речи. Няколко дребни пласьори на дрога се опитаха да ми пробутат стоката си. Единият от тях, синеок разбойник на не повече от петнадесет години, беше особено нахален. Когато ми омръзна да го слушам, го сграбчих за яката, наврях муцуната му в лицето си и бавно казах:
— Купувам на добра цена единствено ВИРТ, и то ако е пресен. Ако имаш, давай го, ако не, изчезвай.
Хлапакът ме изгледа злобно, опита се да каже нещо, но после размисли и като ме зарадва с едно „педал!“, изчезна в тълпата.
Дали пък това не беше стратегия: да се разкрещя на висок глас, че търся вирт, и който има, да ми го носи в къщи. Можех дори да пусна обява във вестниците.
Над площада се понесе шум. Слънцето се беше показало през облаците. Това събитие се бе случвало за последно преди повече от месец. Парниковият ефект така ни беше спарил, че хората се радваха на слънцето повече, отколкото на собствените си физиономии. Като по команда всички обърнаха поглед нагоре и подложиха бледите си лица на живителните лъчи. Сигурно и древните египтяни не са се радвали така на своя Амон Ра. Все пак той се е показвал всеки ден, а нашият, когато му скимне.
Понапекох и аз синусите си, вдигнал глава заедно с още няколко хиляди души, зажаднели за слънце. Тази слънчева баня обаче не трая дълго, тъй че нямаше опасност от изгаряне. След десетина минути слънцето пак се скри зад тлъстите облаци, натежали от киселини и радостта приключи. Седнах на една пейка и се опитах да се отпусна. Поседях така известно време, без никаква мисъл и дори без желание за такава. Чувствах се изморен, а денят едва започваше. От унеса ме изтръгна лек шум. Дали слънцето не се бе появило пак? Два пъти за един ден бе резултат, достоен за Гинес. Не че Гинес съществуваше. Огледах се и разбрах какво става. Тлъстите облаци, зад които се бе прибрало слънцето, бяха решили да се разтоварят. Само това ми липсваше, киселинен дъжд. Никак не е приятен, кожата те сърби поне една седмица, а косата, ако изобщо остане на главата ти, придобива характера на блатно водорасло — мазна, зеленикава, рядка и миришеща на гадна тиня. Как се получава този ефект никой не може да обясни, а и на никой не му се занимава с изследване на подобни глупости. Учените, доколкото имаше такива, се занимаваха с далеч по-важни неща — синтезиране на горива, възстановяване на радиоефира и Интернет, отглеждане на растения, на първо място естествено културните и кафе, тютюн и лозя. Не че имаха някакъв успех. Всъщност като си помисля, то и учени нямаше. Надигнах се от пейката и поех към близките сгради, преди първите кисели капки да започнат да ни бомбардират. Хората масово се изнасяха кой накъдето види и в цялата тази суматоха имаше нещо комично.
Край мен припряно тичаха пласьори на опиум, трескаво заприбираха сергиите си амбулантните търговци, музиканти подмятаха инструментите си, а пасторите от сектата „Краят се вижда“ тичаха пред паството си с вдигнати поли на кой знае как измислените си униформи, които повече приличаха на стари войнишки шинели. За минути площадът опустя. В този момент неуловимо, като слънчевите лъчи, в мен проблесна усещането, че съм изпуснал нещо в дома на Мърльо, че не съм забелязал нещо важно, или съм го забелязал, но не съм го осмислил. Някаква подробност или факт, които бяха важни. Не ми се връщаше обратно в апартамента му, а и това тревожно усещане, че нещо е минало покрай мене, без да го забележа, изчезна. Нямах много варианти за действие. Ако исках да науча нещо повече за проклетия ВИРТ, трябваше да отида на срещата, която Мърльо си беше уредил с Шебека или с негови хора пред хотел Хилтън.