Ончо смяташе, че съвременното икономическо състояние на света трудно може да се опише с класическите политикономически принципи. Така, както евклидовата геометрия — казваше той — е валидна и служи в определени области от живота, но във висшите науки е неприложима, така и икономиката на Смит, Рикардо, Маркс, Кейнс, Ростоу и всичките им последователи не може да обясни съвременните икономически процеси, камо ли пък да ги управлява. Формулата „пари — стока — пари“ — патетично обясняваше професор Такводжиян на слисаните си слушатели — е толкова полезна, колкото Питагоровата теорема в геометрията на Лобачевски.
Съвременните икономически процеси според него стигаха квантовото си равнище, след което ставаха неуправляеми, нито предсказуеми. Прилагайки тези си идеи, той изведе принципи на неопределеност в икономиката. Базирайки се на тях, предсказа предстоящ хаос, който ще изведе икономиката от фазата й на неопределеност и ще я върне в предсказуема фаза. Не може — твърдеше холеричният арменец пред слушателите си в Сорбоната — първите сто най-богати фирми в света да не произвеждат материални блага. Виртуалните им дейности влекат след себе си и виртуални богатства и някакъв измислен виртуален обществен продукт. Колкото повече се виртуализира икономиката, толкова повече тя навлиза в квантовото си, неевклидово състояние и става непредсказуема и неопределена.
Естествено го обявиха за ексцентрик и модернист. Хората, които управляваха света, така или иначе почти не се вслушваха в гласовете на учените, а самите учени влязоха в дълбоки теоретични спорове. Докато светът най-накрая излезе от квантовото си ниво и си стана прост и предсказуем. Навремето теорията му доста ме впечатли, тя донякъде обясняваше процесите, които настъпиха в човешката цивилизация, но имаше един основен недостатък — не казваше какво трябва да се прави. Затова я беше кръстил Квантова икономика.
— С какво се занимаваш? — попитах аз Ончо.
— Нали ти казах — ухили се той. — Чакам да ме приберат.
— Чакането не е занимание — отвърнах аз. — Не се ли занимаваш вече с икономика? Още ли сме квантирани?
Ончо малко се оживи.
— Знаеш ли — каза той, — колкото и да ти е чудно, май минавам в лагера на моите противници.
— !?!
— Съвременната икономика е сто пъти по-непредсказуема от предишната. Ние не трябва да съществуваме, погледнато реално, обективно и научно. Помисли само: не произвеждаме нищо, не потребяваме почти нищо и не развиваме никакви науки. Какво ще кажеш за такова общество? Не би трябвало да съществува, нали? Ама ние съществуваме.
Ончо страстно дръпна от цигарата. Кълба мазен сладникав дим плъзнаха по масата. Обичаше да философства. В крайна сметка, нали това бе правил цял живот. Измисляше разни идеи, хипотези, теории, върху които после хиляди други умници спореха дали са верни или не. Като се замисли човек, сега това нямаше никакво значение Дори и теорията на Ончо за квантовата икономика да беше вярна, в момента тя никак не ни грееше. Точно толкова, колкото и ако беше грешна.
— Ончо — попитах го аз, — на теб Витоша харесва ли ти?
Старият арменец ме погледна с изненада.
— Витоша ли? Не знам. Какво да ми харесва. Отровена като всичко друго.
Намести се шумно на стола и пак изпусна мазния пушек.
— Просто те питам — казах аз и станах да си вървя. През прозореца се виждаше парче от планината — сиво и далечно.
Наместих стола и преди да си взема довиждане с Ончо, го попитах:
— Чувал ли си за ВИРТ?
— Да — отвърна той без да се замисля, — Никлаус Вирт, бащата на един от програмните езици. За какво ти е потрябвал?
Малко се обърках. Не бях чувал за този Вирт.
— Какво е правил?
— Нищо особено. Създал е един от първите алгоритмични езици, който става основа за развитието им.
Ончо развълнувано се надигна от стола.
— Знаеш ли, че този период съвпада с първоначалното навлизане на световната икономика в квантово състояние. Да. Търсенето на начини за математическо описание на сложни процеси всъщност е началото на това квантиране. Боже господи, как не съм се сетил за това?
Ончо извади смачкан бележник и започна трескаво да записва нещо в него.
— Чао, Ончо — казах му аз, но той не ме чу.
Така сме се квантирали, че вече не знаем кое е хубаво и кое лошо, дали сме живи или не сме. Оставих го надвесен над смачкания бележник, захапал мазната цигара с упойващ аромат и тръгнах към Хилтън. На излизане от „При Глобо“ се обърнах и през прозореца погледнах за последен път Ончо. И както го гледах през мръсния прозорец, свит и стиснал молива, се сетих какво ме човъркаше в апартамента на Мърльо. Застинах за миг, за да не изчезне просветлението и да се разсее като дима от цигарата на Ончо. Сетих се какво бях пропуснал в случая с този нещастник. Беше нещо просто и може би нямаше никакво отношение към мен и моите проблеми, но бях длъжен да проверя, още повече, че до срещата в Хилтън имаше много време.