Както казваше преди двеста години един брадат всезнайко, господстващите в икономиката господстват и в правото. Когато по света почти не остана културно растение, което да не е под опеката на Микроген и Микроген беше властелинът на света, всичко се срина. Гените на суперрастенията на Микроген полудяха и за няколко месеца буквално се стопиха като тънки восъчни свещи в стар параклис. Хаосът беше толкова голям, че никой не успя да поиска сметка от хората, стоящи зад името Микроген, нито да разбере защо всъщност е станало така.
Точно в този период, когато Микроген беше господарят на света и чрез ООН налагаше волята си, ние с Матей работехме в един техен клон за следене на нарушенията в централна Азия. Ходехме като пъдари сред селяните и налагахме закона. Това се наричаше операция по опазване на интелектуалната собственост. Тези операции си граничеха с военни действия, но то и международното право се бе превърнало във военно право.
В една такава операция някъде по чукарите на Пакистан, които още тогава изглеждаха така, както изглежда сега Витоша, му спасих живота. В това нямаше нищо героично, нито велико. Спасяването на живот се беше превърнало в рутинно занимание из тези лунни пейзажи и никой не обръщаше особено внимание на такова събитие. Нито спасеният, нито спасителят. Защото неспасяванията бяха много по-чести. Матей, който тогава не беше дебелият, обаче обърна внимание на тази случка. Полужив, с камъни в устата вместо зъби, ме стисна за яката и ме дръпна към себе си. От устата му вонеше на кръв и повръщано, ушите му липсваха, а вместо коса имаше кървава маса.
— Слушай, копеле — изфъфли той, — ако си искал да имаш роб, вече го имаш. Твой съм, когато, където, и както и да ти потрябвам.
И наистина, тридесет години този човек, издигнал се до най-влиятелната длъжност в държавата и покрил се със злокобна слава, не ме оставяше. Търсеше ме, уреждаше ми работа, предлагаше ми пари и постове. Когато, макар и рядко, се забърквах в някоя каша, ме спасяваше. Веднъж в годината ме канеше на гости. Напиваше се юнашки и все това повтаряше:
— Роб съм ти, копеле, роб.
Въпреки тази „робска“ преданост, аз не обичах да го търся за помощ и почти не го търсех. Сега ми се налагаше.
Софийското управление, първо и единствено, се намираше в сравнително нова сграда. На входа стоеше дежурен — младо момче със зареян мътен поглед. Явно едва удържаше на наркоглада. Можех да го разбера. Казах му кой съм и закъде съм се запътил и след две минути бях в кабинета на дебелия Матей. Той седеше зад бюрото си огромен и страшен. Не си бе правил труда да заличава белезите от умиротворителните операции по лицето си и сега то изглеждаше почти същото, както преди тридесет години в Пакистан. Само зъби си беше сложил. Като ме видя, изсумтя. Това за Матей беше признак на доволство. Понякога си мисля, че сигурно е луд, щом намира нещо интересно в мен. То бива благодарност, ама тридесет години благодарност си е чиста лудост.
— Не си спомням в последните десет години да си идвал при мен без покана — каза той. — Ако не е нещо важно, можеш да се измиташ и да дойдеш довечера у нас.
Не му обърнах внимание. Матей беше груб, прям и откровен. Независимо дали ставаше въпрос за власт, пари или жени. Така говореше и с приятелите си.
— Е, ако черпиш една цигара, може и да ти кажа — отвърнах аз.
Матей се пресегна и бутна към мен масивна стара кутия, вероятно пълна с истински цигари.
— Взимай — ухили се той. — Имам страхотна работа за теб. След две седмици пристига един арабски големец. Официална охрана естествено ще има. Трябва му обаче и скрита охрана. Такава, която не се набива на очи, не шумоли, не се пречка в краката и не се бие с журналистите. Точно за теб. Ако не ти се занимава с него, мога да ти уредя и друго. Искаш ли да си охрана на разкопките на складовете в Илиянци? Има място и за наблюдател в санитарната зона в Княжево.
Изкуших се да запаля от цигарите, но се въздържах. Нищо не ми трябваше от Матей, освен малко информация. Съвсем малко информация по случая с Мърльо. Той видя, че се замислям и ме подкани.