— Ако това те интересува, обади се. Сега казвай какво искаш.
Отворих уста да го попитам за Мърльо и я затворих. Някаква тънка струна звънна в мен, някакъв presentiment, който ме накара да се откажа от въпроси за Мърльо. Защо не попитах дебелия Матей, страховития шеф на Софийската полиция, така и не мога да обясня. Някаква опасност ли усетих, някаква беда ли, но не го попитах нищо. Само че Матей не случайно бе станал шеф на полицията. При него явно също дрънна някаква струна, защото ме загледа втренчено, сякаш усещайки, че нещо се мъча да скрия, нещо, което допреди секунди съм бил готов да изпея. Трябваше бързо да решавам, защото Матей ми е роб, ама не искам да ставам подозрителен на главния полицай в София.
— Абе — безгрижно започнах аз, с което станах още по-подозрителен, — имам една поръчка за нещо, което е най-малкото странно. Ти чувал ли си за ВИРТ?
Матей продължаваше да е нащрек, но малко се отпусна.
— Може и да съм чувал — измърмори той.
— Трябва ми този ВИРТ, или малко от него, ако е насипен. Аз така и не разбрах какво е. Наркотик ли е? Храна ли е? Оръжие ли е?
Матей премина в друго състояние. Започна да се ядосва. Това ставаше, когато нямаше информация за нещо.
— Разкажи какво си открил — глухо каза той.
— Нали ти казвам, нищо. Единствената информация е, че в София някъде има ВИРТ. Но кой го има и за какво служи не знам.
Този път скрих цялата истина. Реших, че е по-добре да не знае за Бебо Шебека и човека от Симеоново.
— Кой ти го поръча?
Тук нямаше какво да крия. Така или иначе щеше да разбере кой ми плаща.
— Някакъв руснак. Богат е. Пътува често до България и носи стока. И той не знае какво точно е ВИРТ, или не иска да ми каже. Обаче плаща добре.
— Колко дава?
— Колкото му кажа. Поне така ми каза. Намери ми ВИРТ и потом искай всичко. Нали ти казвам, богат е.
— Добре — надигна се Матей, — ще ти помогна. Делим на две.
Понякога се чудя колко е практичен. Предложението му беше от тези, на които не можеш да откажеш. Свих рамене в отговор.
— Ще видя какво мога да открия — продължи той, — а ти, ако откриеш нещо, веднага ми се обади. Не прави нищо на своя глава. Чу ли?
Погледът му беше тежък и изпитателен. Добре че го познавах от години, та не се стреснах особено. От друга страна, не го и лъжех много. Освен мъглявата информация от Мърльо за Шебека и човека от Симеоново, нямах никакви други сведения за вирта. Съвестта ми беше горе-долу чиста пред моя роб дебелия Матей. Приготвих се да си ходя. Внезапно поради някаква глупава приумица го попитах:
— Ти харесваш ли Витоша?
В първия момент сякаш не ме чу, или не разбра какво го питам. Гледаше ме безизразно и мрачно. После се усети.
— Витоша ли? Защо питаш? — усетих в гласа му някаква заплаха.
— Просто така — абсолютно искрено му отвърнах аз.
— Знаеш ли къде съм роден? — дрезгаво попита Матей.
— Не — смутено отговорих аз, усещайки, че въпросът ми го е засегнал по някакъв начин.
— В Рударци. Гората стигаше до стаята ми, лятно време катериците влизаха през прозореца и ядяха закуската ми. Зимата тичах гол до кръста до Живата вода и там виках с пълни сили. Катерех се до Камен дел, без да използвам ръцете си. Обикалял съм планината за двадесет и четири часа. Пускал съм се на една ска от Черни връх до Княжево. Витоша беше като част от тялото ми. Част, на която не обръщаш много-много внимание. Знаеш, че съществува и толкова. Като коса или уши например — Матей се потупа с едната ръка по голата си скалпирана глава, която имаше цвят на стара турска керемида, а с другата се погали отстрани, там, където трябваше да има уши, а не спаружени дребни късчета кожа.
— Това харесва ли ти? — попита той и ме заби два метра в земята. Откъде да знам, че дебелият е израснал край Витоша и трябва ли да знам всичко?
— Довиждане — изломотих аз и отворих вратата, — ще се чуем.
— И ако разбереш нещо, веднага се обади — настигна ме гласът му. — Не прави нищо сам, защото ще ти откъсна топките и ще накарам да ги забодат на Черни връх.
Ако намериш кой да отиде дотам — рекох си аз и затворих вратата след себе си. Вместо да получа информацията, която ме интересуваше, се сдобих с неочакван партньор.
10
Излязох от полицейското управление в не особено бодро настроение. Нищо не бях открил, единственият човек, който знаеше нещо, беше мъртъв, а тези, които се надявах да ми помогнат, като Ага Хан и Дебелия Матей, не само че не ме просветлиха, ами направо ме объркаха. Реших да се прибера вкъщи. Беше ясно, че ще ходя на среща с Шебека и по-добре да си почина. Историята с Мърльо продължаваше да ме тревожи. Имаше нещо неизяснено в смъртта му. Вътрешният глас не ми разреши да попитам Матей за него. Трябваше сам да получа информация. Прибрах се уморен и от вратата направо се строполих на дивана. Чудех се дали да не обърна чаша водка, но се отказах. Нито водката беше водка, нито ми се пиеше особено. Полежах така около половин час, като си мислех за Мърльо и от време на време за Матей, за катерици и ски. Не можех да си представя как човек може да се спусне на една ска от Черни връх до Княжево. Може пък само да се хвалеше. Що да не се хвали? Така и така няма как да се провери. Дори и да се намери някой мутант, който да изкачи Черни връх, сняг по никой начин не може да се намери. Да не говорим, че Княжево е мъртва зона и няма как да стигнеш до него. Жив. Заспах. Събудих се след около час. Имах някаква яснота какво трябва да правя. Станах, залепих нос о прозореца и загледах отровносинята планина. След това взех телефона и набрах номера на полицията.