— Дежурният слуша.
— Добър ден — запремлясквах думите аз като някой стогодишен дядка, за какъвто исках да мина. — Обаждам се от улица Бузлуджа. Блок 14. Съседът над нас се утрепа. Обеси се. Дали ви се обадиха вече?
— Откъде каза? — отегчено попита дежурният.
— Улица Бузлуджа, блок 14 — стриктно отговори дядката. — Апартаментът на десетия етаж вдясно.
— Закъснял си, приятел — ехидно каза дежурният, — обадили са се още в десет часа. Сега е пет.
— А — изненада се старчето. — Ами що не идват да го приберат? Ще се вмирише.
— Отваряй си очите — ядоса се дежурният. — Пратили сме кола отдавна. Няма теб да чакаме.
Затворих телефона. Мърльо се беше обесил през нощта или сутринта. Кой тогава беше позвънил на полицията? Кой, като Мърльо живееше по-самотен и от господ. Ето това трябваше да разбера, а междувременно да открия този ВИРТ.
11
Излязох към седем часа. Мърльо беше написал, че има среща с Шебека в дванадесет, но аз исках да съм там по-рано. Хем да огледам наоколо, хем да се придвижа по светло. Пространството пред Хилтън беше огромно бунище. Самият хотел, полусрутен и запустял отдавна, беше станал сборно място на всякаква измет и нощни твари. В някои от запазените помещения бяха направени заведения, повечето отвратително мръсни и опасни. В тях се предлагаше всичко, което човешкият ум беше изобретил като наркотик. Тълпи влизаха и излизаха с празни погледи и олигавени физиономии.
Точно пред някогашния параден вход от парчетата на хотела беше изградено едно заведение, което носеше фамозното име „Велика България“. В него се събираха хора от всякакъв калибър и прекарваха нощта в мрачни запои. Навсякъде по стените бяха наредени празни шишета от всевъзможен алкохол, който някога се беше произвеждал по света. Шишета от вино, масивни бутилки от шампанско, квадратите на Johnie Wolker, елегантни стъкленици от френски коняци, дългунестата METAXA и стотици други бутилки от всякакъв вид ракии, водки, саке, текила, ром, бренди, джин, узо, мартини, патейрос и всичко, което човечеството беше измислило като алкохолен продукт. Както казваше собственикът на „Велика България“ — Доктора, бивш професор по куп науки и върл националист, — успоредно с цефализацията на човека се е развивала и дестилацията. Колкото повече се е усъвършенствал мозъкът и централната нервна система, толкова по-фини и по-многобройни са ставали методите за дестилация на алкохол. Така изложената колекция от древни съдове сякаш помагаше на клиентите, които се наливаха единствено и само с отвратителен цвеклов спирт, да постигнат някаква достоверност в пиянството. Макар че, както казваше същият този Доктор — понякога предпочитам да изям едно лайно, вместо да се напивам — пак ще ми е гадно в устата и пак ще повръщам.
Влязох във „Велика България“, за да изчакам срещата с Шебека. Преди това огледах колоните в разрушения Хилтън, където трябваше да се срещнем. Много неприятно място. Колоните бяха на открито, а в същото време от всички страни ги обграждаха порутени коридори, разрушени стени, алчни тъмни подземия, водещи незнайно къде. Край тези колони се чувствах беззащитен. Нито знаех къде мога да се скрия, нито накъде евентуално да избягам, нито откъде могат да дойдат неприятностите. А че срещата ми с Шебека щеше да е низ от неприятности, не се и съмнявах. Обиколих няколко пъти около колоните, отбелязах една удобна за прикритие полусрутена стена, зад която започваше тъмен и вонящ коридор, опитах да се покатеря до един трегер, зад който ми се стори, че има прозорец и, след като се ожулих порядъчно, проклинайки всичко, излязох от колоните и се упътих към „Велика България“.