После лицето му се оживи:
— Мога да ти намеря кока. Мога и хероин. Ако бутнеш повече и хашиш ще ти уредя. Имам и марихуана. И опиум имам. Намира се и ЛСД, и каптагон. Имам хора, които бачкат на разкопките на Главно аптечно. Ще ти намеря морфин и кодеин. Искаш ли амфетамини? Имам бензедрин, бифетамин десбутал, дексамил, мифедрин… Мога да намеря барбитурати… луминал, амутал, бетизол нембутал, секонал, либриум… Опитвал ли си буфотенин от жабешка кожа? Знаеш ли кое е хит сега? Апапите са се промъкнали до складовете на книжната борса на Окръжна болница. Те не се охраняват толкова строго. Там зараза почти няма. И знаеш ли какво са довлекли? Не знаеш. Двеста кашона с ацетоново канцеларско лепило марка „Кале“. Представяш ли си? Дишай на воля. Утре ако искаш, ще ти донеса…
Цялата тази тирада Мърльо произнесе на един дъх. Ходещ справочник по фармакология — раздел наркотици. В момента, в който спря, за да си поеме въздух, ръката ми се стрелна и го стисна за гушата. Много удобен момент бях избрал. Мърльо посиня като водата, дето тече в питейната мрежа и започна да гъгне. С другата ръка опрях тридесетразреден невронен пистолет „Нови Макаров“ в корема му. Учудвах се колко съм спокоен.
— Слушай, Мърльо — казах тихо, — обеща ми ВИРТ. Не ми казвай, че си ме лъгал и си ми взел парите напразно, защото ще натисна спусъка и ще си тръгна. Честна дума, ще го направя.
В онзи момент действително бях готов да натисна спусъка на Новия Макаров. След него Мърльо нямаше да е вече същият. Енергийният залп така объркваше нервната система, че цялото й командване и управление отиваше на кино. Нищо вече не изпълняваше командите както трябва. Вместо да се почеше например, човек започваше да пикае, а когато му се пикаеше, се чешеше. Много исках да натисна спусъка. Малко преди Мърльо да умре от задушаване, го пуснах. Хилавото му тяло се пльосна на земята. Няколко души се зазяпаха в нас. Почудиха се дали да се включат в битката, но явно видът на Нови Макаров в ръката ми ги разколеба.
— Марш оттук — изръмжах им аз и те се пръснаха като билярдни топки след сполучлив удар.
Мърльо се беше посъвзел и ме гледаше уплашено.
— Къде е ВИРТ-а? — попитах пак аз, сякаш нищо не се бе случило.
— Не знам — изхлипа Мърльо и аз моментално разбрах, че казва истината.
Че това нещастно създание, оглупяло от мизерия, не може и да излъже като хората. Целият му скапан двадесетгодишен живот бе минал в борба да излъже някой. Да преживее още един ден. Да оцелее още една нощ. За него бъдещето не съществуваше. Не съществуваше и миналото. Вчера той ми беше обещал ВИРТ и сигурно искрено е мислел, че ще го намери. Днес вчерашното обещание вече не съществуваше. И аз не знаех какво да го правя. Най-страшното беше, че май действително ми се искаше да му напълня тялото с един сноп от Нови Макаров. Сякаш с това щях да оправя света. Зарязах го, прибрах пистолета и си тръгнах. Мърльо обаче закуцука след мен.
— Виж, шефе — занарежда той, — знам, че те излъгах. Ще ти върна парите. Ама с тях платих наема. Щото ще ме изхвърлят. Ама ще ти ги върна. Ама и не съм те излъгал съвсем. Виждал съм ВИРТ. Честна дума. Мога да те заведа дотам. Мислех, че мога сам да я свърша тая работа, ама не става. Затова нищо не нося. Ама ти си печен. Ще се оправиш.
Спрях и се обърнах. Мърльо също спря. Физиономията му беше толкова нещастна в желанието си да ми угоди, че чак ми стана смешен. Извадих пакета, в който имаше няколко цигари, набутах му ги в ръката и изръмжах:
— Из-чез-вай.
Продължих към храм-паметника. Позлатените някога кубета сега ръждиво тъмнееха. В най-големия купол зееше дупка от снаряд. Не си спомням дали беше от антиглобалистките битки, или от атентата на „Внуците на Кубрат“. Задната част на храма беше изкъртена и там вечер се събираше всякаква измет. Трябваше да стигна до Лъвов мост, естествено и той отдавна останал без лъвове, оттам да пресека канала и покрай срутените останки от Дирекция на полицията да се прибера.
Мърльо усети, че не може да ме настигне и се развика след мен:
— Казвам ти, знам къде е. Обади ми се. Двама души имат ВИРТ. Единия не го знам кой е. Сигурно е мутра, щото живее зад санитарния пояс на Симеоново. За другия знам, че е Шебека. Бебо Шебека. Не те лъжа.
Намалих ход, а Мърльо продължаваше:
— Имам един братовчед, който ходи да работи понякога зад пояса. Той чул, че някой си, дето живее след лифта, бил хлътнал и нищо друго не го интересувало повече. Ама какво точно е не знам. Прах ли е, каша ли е, течност ли е? Ще те водя само да ти покажа къщата, пък ти ще се оправиш после.
Спрях пред скалата на Вазов. Само тя бе устояла на времето. Ама то какво да й направят. Нито да я претопят, нито да я разглобят. Не могат да я продадат, да я изядат, да я изпият, да я изпушат. Така щеше да си стои вечно. Че Мърльо лъжеше, това бе ясно. Той не знаеше коя е майка му, а ми приказва за братовчеди. Лъжеше като дърт циганин. Цигани в София нямаше, още по-малко дърти. Тези, които бяха се спасили от колективната расистка лудост на кротките славяни преди десетина години, благоразумно се бяха изнесли. Едва ли е ходил и зад санитарния пояс на Симеоново. Него като го видеха, още на зоологическата градина щяха да го гръмнат. Но нещо ми подсказваше да не режа всички мостове след себе си. Изчаках го да ме настигне и кротко му казах: