Отворих очи и бавно станах. Нито ми се търсеше проекция, нито ми се говореше. Имах намерение да доживея до следващата година. За тази цел ми трябваше ВИРТ.
12
Подпрях се на колоната, запалих гадна цигара и зачаках. Ама и аз съм един Марлоу. Малко след дванадесет се появи някаква сянка. Приближи се до мен и замръзна. Нищо не казах. Ако искаха да ме очистят, досега да са го направили. Стоях и чаках. В тъмното не различавах добре силуета. Прецених само, че е здравеняк и се движи доста пъргаво. След минута силуетът се размърда.
— Кой си? — без церемонии попита той.
— Приятел съм на Мърльо. Имаше среща с Бебо, ама не може да дойде. Аз съм тук вместо него.
— Като си вместо него, казвай какво искаш.
— Ти ли си Бебо?
Сянката изчезна и се появи от другата ми страна. Миришеше на кисело. Дано да не е лапнал „Мини Молотов“.
Отвратително и неспортсменско изобретение на висшата химия, „Мини Молотов“ беше някакъв вид дъвка, която в устата не беше нищо особено. Изплюеше ли се обаче, от съприкосновението с въздуха, при висока скорост и при контакт с кожата на лицето се превръщаше в нещо като напалм. В близък бой беше особено ефикасна и човек често можеше да види по улиците млади гангстери, които вместо да се млатят с юмруци както е било от времето на Омир до наши дни, се плюят усилено и с гъвкави, неестествени движения избягват летящия напалм.
— Попитах те какво искаш? — стори ми се, че сянката запремлясква дъвка. Ако ме наплюе от това разстояние, ще превърне лицето ми на пихтия. Вдигнах ръка уж да изтрия челото си. Всъщност исках донякъде да се предпазя. Все пак имах друга ръка, но не и друго лице.
— Мърльо има уговорка с Бебо — твърдо казах аз.
— Бебо го няма — каза сянката. — Я да видим какво носиш.
При тези думи се появи изневиделица пред мен и в ръката му се мярна елегантен невронен нож. Реагирах моментално. Забих коляно с всичка сила в слабините му. Може би се изсилих малко повече, отколкото трябваше. И най-големият бабаит не може да издържи като го сръгаш в чатала. Сянката изсумтя и се свлече на земята. Докато падаше, за всеки случай му забих един юмрук под лъжичката, след това го преметнах настрани и се стоварих отгоре, като натиснах главата му надолу, за да не ме наплюе, ако е лапнал „Мини Молотов“. Спотаих се върху гъгнещата сянка и се ослушах. Дали беше сам? И кой беше всъщност?
— Можеш да му строшиш врата — каза великодушно някой и върху мен се разля лъчът на мощен прожектор.
Примижах и се прикрих с длан. Станах бавно. Сянката, която така и не успях да разгледам добре, запълзя далеч от мен. Сигурно следващите няколко дни нямаше да може да ходи нормално. Прожекторът беше мощен, цяло състояние в днешно време. Не обичах да съм в центъра на вниманието, под лъчите на прожекторите, но в случая нямах избор. Лъчът не помръдваше от лицето ми.
— Къде е Мърльо? — попита гласът. Дали беше Бебо Шебека?
— Мъртъв е — казах аз. — Обесил се е сутринта в дома си.
— Най-умната постъпка, която е правил — констатира Бебо. — Ти какво искаш?
Учудих се. Мърльо не беше ли му казал какво търси, или срещата беше за съвсем други, някакви си техни мърльовски неща? Реших да играя открито или почти открито:
— Мърльо ми каза, че имаш нещо, което ми трябва. Ако е вярно, ще се спазарим.
— И кое е то?
— ВИРТ.
Лъчът на прожекторът заигра. За момент се отклони от мен, чу се някакво раздвижване и след миг пред мен се появи някакъв човек. Не успях да го разгледам добре, защото отново заби лъча директно в очите ми.
— Я повтори! — изсъска той.
— Що не го свалиш този фенер — помъчих се да го успокоя аз — виждаш, че съм сам, нямам оръжие. Ако искаш да търгуваме, казвай. На мен ми трябва ВИРТ.
— Това ли ти трябва? — саркастично се изхили Бебо.
— Имам пари — казах аз.
Лъчът отново подскочи и за част от секундата видях, че около мен има няколко души. Нямаше как да ги сръгам едновременно в чатала, ако се наложеше. Изглежда с нещо бях подразнил Бебо, защото той се приближи до мен и се разкрещя: