— Ти пък какво правиш тук? — изгъргорих аз, плюейки сладникавата кръв на Бебо.
— Мисля — каза Матей — за разлика от теб. И друг път като те питам нещо, не ми спестявай половината истина. Ако Джордано Бруно беше казал цялата истина, можеше още да е жив.
— Бебо знаеше кой има ВИРТ. Щеше да ми каже.
— Глупости — изхили се Матей.
Наведе се, взе прожектора и освети Бебо или по-точно останките му. Дясната ръка беше отрязана малко под китката и от нея все още шуртеше кръв. В лявата стискаше късо невронно шило. Беше достатъчно да ме одраска с него където и да е. Чудех се да благодаря ли на Матей, или да го пратя по дяволите. Нищо не казах и се затътрих към изхода, където зад обвитите с нощна мъгла руини на Хилтън светеше гордият надпис „Велика България“.
13
Матей ме откара с електромобил до нас. По пътя мълчахме. На мене не ми се говореше, а той нямаше какво да ми каже. Пред блока слязох и само махнах с ръка. Това трябваше да означава и „довиждане“, и „ще се видим утре“, и „върви по дяволите“. Да си го тълкува както ще.
Изкачих се бавно до моя етаж и влязох във вмирисаната си квартира. Вода нямаше. Телевизия и радио също. Не че особено ми бяха потрябвали. Явно пак имаше пик на флуктоациите. Свалих кървавите дрехи и криво-ляво се забърсах със стара мръсна хавлия. Извадих бутилката с водка, поставих я на масата и седнах срещу нея. Дали имах някакъв изход сред хаоса, който се получи? Ако нямах, трябваше тутакси и моментално да се напия, ако се надявах нещо да измисля, трябваше да прибера бутилката обратно. Въздъхнах, стиснах шишето и внимателно го върнах в шкафа. След това, както си бях с мръсната хавлия, вонящ на Бебова кръв, се проснах на леглото и заспах. Дано с този си ход да изненадам Мойрите.
Естествено, сънувах снежна Витоша. Огромни борове и смърчове се надвесваха над мен и аз се чудех дали някога изобщо е имало толкова огромни дървета, или всичко е плод на нереалността на съня. В съня си се опитах да си спомня дали някога на Витоша наистина е имало гора. Дали всъщност е имало дървета? Не можех да си спомня. Напъвах се насън да изровя някой, пък макар и блед спомен, и не успявах. Уплаших се и затичах по снега сред гората от нереалните огромни дървета.
Събудих се изпотен и уморен. Сивият ден вече се мъчеше да нахлуе в стаята. Не бързах да ставам. Ако станех, трябваше да предприема нещо. Затворих очи и се помъчих да измисля нещо. Ако се вярва на Бебо, Мърльо е знаел за ВИРТ-а. Нещо повече, откраднал го е. Но кога е станало това? Дали на срещата с мен край университета Мърльо е знаел за ВИРТ-а? Може би го е носел със себе си?
Надигнах се рязко от леглото. Точно така. Мърльо ми беше обещал ВИРТ, беше взел аванс и беше изпълнил обещанието си. А аз най-вероятно го бях уплашил с идиотското си поведение. Изключително нестабилна емоционално личност, той се беше уплашил и бе превключил на самозащита. Беше започнал да плещи разни глупости, да ми се подмазва, да се мъчи да ми угоди. В този момент и той явно бе забравил, че има ВИРТ, че е достатъчно да бръкне под палтото си и да ми го подаде, че само трябва да каже една дума и всичко ще си дойде на мястото. Като пълен глупак бях пропуснал шанса със замах да реша проблемите си.
Станах, смъкнах пропитата с миризма на кръв хавлия и се облякох. Вода все още нямаше. Телевизията продължаваше да не излъчва, а радиото само немощно пукаше. Мърльо беше убит, в това повече не се съмнявах. Бебо не беше го направил, иначе сега щеше да е жив. Някой друг беше видял сметката на нещастника и, без да знам защо, бях сигурен, че е заради ВИРТА. Дали го бяха взели, или Мърльо го беше скрил? Бях в апартамента му, а не си направих труда да разровя по-старателно.
Проклех се за глупостта си и излязох навън. Имах две възможности: ако вирта не беше взет, да разбера къде може да го е скрил Мърльо или, по-трудната, да разбера кой го е взел и да се опитам да го взема на свой ред. Плюх ядно и се отправих към „При Глобо“. Трябваше все пак да ям, независимо дали ще открия проклетия ВИРТ, или не.
По улицата минаваше шествие. Стотина души се движеха разбъркано, но компактно и тихо напяваха някакви си свои мантри. Хората бяха с бръснати глави, а върху кожата им бяха изрисувани с черна боя сложни символи. Те може би не бяха толкова сложни, но на мен така ми се сториха. Мисля, че бяха от движението „Апокалипсис вчера“. Те изповядваха идеята, че апокалипсисът, сиреч краят на света, е настъпил отдавна и ние сме само следа от информационната инерция на битието, заглъхващо ехо от някогашна реалност. Така те обясняваха всички процеси, които настъпиха през последните двадесет години, всички физични и биологични явления. В едно ехо, в един резонанс — казваха те — събитията нямат нищо общо с породилите ги явления. Ние съществуваме само като екот на предишния свят, само като ноосферичен отпечатък, който обаче няма да стои вечно. Светът се разпада и се разпада защото не е истинският, защото е следа върху мокър пясък, и колкото по-рано го разберем, толкова по-рано ще успокоим душите си и ще облекчим съзнанието си. Като си помисли човек, може и да са прави. От друга страна ние, българите открай време си мислим, че животът ни нещо е сбъркан, че не е точно този когото желаем, а някаква негова далечна и бледа сянка. Така че за нас Апокалипсисът може и да е настанал преди хиляди години, пък ето на живеем си и хич не ни пука. Изчаках да се изниже шествието на бръснатите постапокалиптици и продължих по пътя си.