В „При Глобо“ беше почти празно. Десетина души пиеха някакво сутрешно кафе тип „нафтекс“ и нещо си споделяха. Постапокалиптично. Бъркани яйца с праз и бекон няма да ми донесат, каквато и сума да предложа. Задоволих се с варени картофи. Още не бях започнал да се храня и срещу мен цъфна Ончо.
— Здравей — с пълна уста изломотих аз.
Той радостно ме поздрави.
— Знаеш ли — каза Ончо, — че след вчерашния ни разговор цяла нощ мислих.
— Радвам се — казах аз, като се помъчих да се сетя за какво сме говорили снощи. — Някоя квантова теория ли?
— Не съвсем — започна да ми обяснява Ончо. — По-скоро се опитах да обясня причината за ставащото.
Лапнах поредния безвкусен картоф и въздъхнах примирено:
— И каква е тя?
— Нали си спомняш мита за Вавилонската кула? Как в едно хладно утро край долината на Тигър майсторите зидари се събудили и започнали да издават заповеди на чираците си. Донеси вода. Дай инструментите. Забъркай хоросан. Къде си дянал, глупако, обувките ми? Но никой нищо не изпълнил, защото никой нищо не разбирал от смешните звуци, които излизали от устата на другия. Викали, кряскали, издували вратни жили, докато накрая им писнало и всеки нарамил торбата с инструменти и се отправил накъдето му видят очите.
— И какво? — попитах неразбиращо.
— Как какво? — сияещ викна Ончо. — Ние сме в положението на вавилонските майстори. В момента, когато човечеството беше на път да построи своята кула, когато имахме обединено световно правителство, когато имахме обединен проект за заселване на Марс, обединени научни теми и най-накрая глобална и демократична световна комуникация чрез Мрежата — кръц, някой ни обърка езиците. По най-простия и елементарен начин, като промени физическата структура на пространството, чрез която ние си комуникирахме и строяхме кулата. Някой не желае ние да излизаме в космоса, да ставаме надпланетен вид и да се разселваме по вселената. И най-простият начин да ни попречи е като ни попречи да се разбираме помежду си. Затова сега ние трябва да търсим нов начин за комуникация помежду си. Нищо, че когато го открием и развием, пак може да ни попречат.
Нищо не казах на Ончо. Мълчаливо кимах с глава в знак на съгласие и хич не ми се искаше да му припомням, че така нареченото световно правителство всъщност беше правителство на една-две държави и често те вземаха решения през главата му, че обединените изследвания всъщност бяха финансирани от няколко надправителствени компании и целта им беше единствено и преди всичко монопол върху знанията, че монополът върху тези знания всъщност доведе до гигантските земеделски кризи в Южна Америка и Азия, че единственото спонтанно откритие на човечеството — Мрежата — също беше поставено под контрол и вкарано в досадните юридически рамки на монополното право. Всичко, което под някаква форма се квалифицираше като знание, бе оградено с бодливата тел на лицензионното право. И целта бе една единствена — печалба. Така че едва ли някой толкова се бе притеснил за бесния възход на човечеството. В крайна сметка ние, а не някой друг измислихме генните мутации на разни бактерии, дрожди и гъби, които ни изядоха петрола, ние, а не извънземни си пуснахме електромагнитни бомби, които сбъркаха ефира и всички видове електромагнитни лъчения, ние, а не господ се заиграхме с гените на растенията и животните, та сега човек не може да изпие едно кафе и да види свястно дърво. Та кой знае каква са я свършили в дълбоката древност и вавилонските майстори, кой знае как са се изпокарали, а после господ им бил виновен. Нищо от това не казах на Ончо. Нека си извежда теории. Важното е, че все пак мисли.
14
Доядох последния си картоф, казах на Ончо, че съм възхитен и излязох от „При Глобо“.
Тръгнах без цел. Движех се по булевард Витоша. Колкото Витоша има нещо общо с някогашната планина, толкова и този булевард — символ на столицата — имаше нещо общо с някогашната „Витошка“. Мръсен, с порутени магазини и страшни, празни като очни кухини на череп входове на жилищни сгради. Не беше много приятно да се върви по тази улица, която някога сияеше коледно накичена, а през лятото пъстрееше денонощно от тълпите хора, които я бяха избрали за свой пристан. Вървях, без да се оглеждам и без да се спирам край разните дрипави сергии, които продаваха какво ли не, край просяците, изпълнили я от начало до край, без да поглеждам невръстните продавачи на дрога и намръщените полицаи, които се срещаха тук-там.
Единственото светло петно на този мръсносив фон бяха уличните певци и музиканти, и те свили се край някой ъгъл и тревожно, постапокалиптично подрънкващи по струните на олющените си китари и астматични акордеони. На никого не обръщах внимание, а целеустремено вървях към бившето жилище на Мърльо, без сам да знам защо отивам там и какво по дяволите ще търся. Наближих площада пред НДК. Хората ставаха все по-многобройни. Малко преди да стигна улицата, където живееше Мърльо, застигнах двама музиканти. Застигнах и подминах. И чак когато ги подминах, до съзнанието ми достигнаха думите на песента им. Нещо много познато за миг влетя в душата ми като есенна къса вихрушка в изоставен парк и разхвърля листата на спомените. Не можех да се сетя коя беше песента, нито кой я изпълняваше. Намалих леко ход, за да забавя малко ритъма на вихрушката и да наместя спомените. Напусто. Листата полегнаха обратно в разхвърляния парк, а музикантите свиха към гъмжащия от народ площад пред НДК и след тях останаха като следи от елементарни частици думите на песента: