Все пак проговори. Нататък беше по-лесно.
— Не съм го забравил този нож — искрено казах аз, — но сега ми трябва един ден, за да се опитам да събера малко информация. Дай ми пропуск.
Матей пак изсумтя:
— Къде ще ходиш?
— Мърльо е убит. Предполагам, знаеш? След срещата с мен е ходил някъде, преди да се прибере и да бъде убит. Искам да проверя къде е ходил и дали не е оставил някакви следи. Мисля, че ВИРТ-а е бил с него.
Разказах на Матей за откровенията на Бебо Шебека и моите подозрения. Изглеждах убедителен, а то така си и беше. За това, което намерих пред вратата на нещастния разбойник, не споменах. Като ще крия истината, да я крия докрай. Дано не свърша като Джордано Бруно. Матей най-вероятно знаеше, че съм ходил за втори път в апартамента на Мърльо. Знаеше, че нещо душа, нещо ровя. Знаеше и че съм като хрътка — захапя ли следата, не я изпускам. Много му се искаше да не ме оставя сам, но знаеше, че сам по-мога да открия нещо, отколкото с неговите копои. След още малко увещания се съгласи да ми даде пропуск за цяла София — включително тихата зона зад Илиянци, района след шести километър по Цариградско шосе и късия път за Люлин. Най ме радваше обаче зоната зад санитарния кордон на Околовръстния път и по-точно Симеоновското шосе.
— Давам ти го за един ден — с неудоволствие каза Матей. — И ако нищо не направиш, не ми се прави на герой, ами ела тук да мислим какво да правим. Твоят човек ще вземе да си тръгне и после за чий ни е този ВИРТ?
Стани ми смешно. Аз май бях забравил, че ВИРТ-а ми трябва, за да уредя бъдещето си. Вече бях обсебен от мистиката около това чудо и просто исках да се докопам до него, за да видя какво е то, а и защо не, да го изпробвам. Направо бях забравил, че имам по-големи планове за ВИРТ-а.
— Стягай банкет — казах на Матей и тръгнах да излизам.
На вратата се спрях. Дебелия се беше надигнал от бюрото си и ме гледаше странно. Не обичам като ме гледат странно.
— Абе ти — каза той — вчера защо ме пита за Витоша?
Ха сега де.
— Просто така — вдигнах рамене аз. — Много хора са забравили каква е била планината. И изобщо била ли е друга. На тях тази Витоша започва да им харесва. Затова те попитах, да видя дали и ти не си от тях.
Матей нищо не каза и аз тръгнах да излизам. Отворих вратата и гласът му ме настигна.
— Не трябваше да ме питаш. Бях я забравил. Сега я сънувах цяла нощ. Една такава зелена и рошава с огромни дървета по е-хе-е… Ти помниш ли до каква височина стигаха боровете на Витоша?
— Помня, разбира се — засегнах се аз. — Мисля, че стигаха до петстотин метра, а имаше някои и по километър, два…
Матей ме изгледа с недоверие:
— Мислиш ли?
— Абсолютно съм сигурен. — отсякох аз и излязох.
Въпреки обещанието на Матей, че няма да ме следи, въобще не му повярвах.
15
Вървях бавно по южния край на дървенишкото шосе и си тананиках песента, която бях чул при НДК. Нямах ясна идея какво трябва да правя. Знаех само, че трябва да се добера до Симеоново, срещайки се с колкото може по-малко патрули. Засега ме спряха само два. Пропускът ги накара да не ме разпитват много-много. Надявах се днес флуктоацията да запуши телефонните сигнали и да не им даде възможност да съобщават на някого за странния тип с общ пропуск, който се движи безцелно по Симеоновската дъга. Трябваше да стигна преди да се стъмни. И преди да завали киселият дъжд. Стигнах порутените фундаменти на Камбаните и поспрях за малко. Седнах на един зъбат бетонен блок, от който стърчаха железа като кости от скелет на риба. Никой не помни вече за какво са били тези Камбани. С религиозна цел ли, с научна ли? Може и да са били някакъв паметник. А и да не са били паметник, сега вече са. На разрухата.
Бръкнах в джоба си и извадих предмета, който бях намерил пред вратата на Мърльо. Стиснах го в шепа и бавно отворих пръсти. На дланта ми грейна миниатюрно слънце, затворено в изящно късче кехлибар. Зърното от броеницата на Ага Хан топлеше ръката ми и в радиус от няколко милиметра разгонваше напиращия мрак.
Изчаках почти да се стъмни и приближих до къщата на Ага Хан. За миг се зарадвах, че онзи мил приятел на човека — кучето, вече отдавна го няма. Зарадвах се и че по обясними причини всякакви охранителни системи, лазерни датчици, инфрачервени прожектори и сирени също не съществуват. Ако някой пазеше къщата на Ага Хан, това бяха само хора, а с тях бях научен да се справям. Прехвърлих се тихо през оградата и се сгуших до някакви камънаци. Беше вече почти тъмно. Забелязах силуета на кривата ябълка. Хора не се виждаха. Изкушавах се да вляза веднага в къщата, но реших да изчакам. Постоях така десетина минути и после бавно се придвижих към северната страна и френския прозорец, от който само преди ден бях наблюдавал София. Ага Хан имаше някакъв генератор на ток, работещ кой знае с какво. Зад някои прозорци трепкаше жълта хилава светлина. Големият хол зад френския прозорец обаче беше тъмен. Изкатерих се с лекота до него и предпазливо надникнах вътре. Нищо не виждах в тъмнината. Реших, че по-светло няма да стане, освен ако някой от охраната не ме усети и не ме светне с невронна пушка по главата и тихо влязох през открехнатата врата вътре.