Притаих се до прозореца и зачаках да измисля нещо. След като бях дошъл до тук, трябваше да открия Ага Хан и да му върна зърното кехлибар. Сигурно му е много мъчно за него. Направих крачка към вратата, която извеждаше от хола и върху мен сякаш се стовари целият кехлибар на света. Главата ми хлътна между раменете, коленете омекнаха. Ама и аз съм един професионалист — помислих си миг преди съзнанието ми също да омекне и малко след като усетих свирепата болка в тила.
Болката дойде преди съзнанието. Огромна и ритмична като бумтене на ковашка преса. Седях в същия този хол, в който влязох. Ага Хан стоеше пред мен и ме гледаше загрижено. Като видя, че отварям очи, се успокои и седна срещу мен.
— Всички гости са добре дошли при мен по всяко време. Момо малко се престара, но има страх човекът от нощни духове. Не му се сърди. Даже трябва да му благодариш. Той обикновено не пропуска. Но твоята глава явно е доста здрава. Ако беше влязъл през парадния вход, сега нямаше да охкаш.
Наместих се внимателно на стола. Въпросният Момо беше един юнак с модифицирани мускули, приличащи на морените от Витоша. Бях го виждал преди у Ага Хан. Направо е чудо, че съм цял. В устата ми горчеше и хич не ми се говореше с Ага Хан. Исках да се прибера в къщи, да заспя и да сънувам Витоша.
— Нося ти нещо — промълвих и като бръкнах внимателно в джоба, извадих зърното от кехлибарената му броеница. — Или не е твое?
Ага Хан леко се смръщи. После се наклони към мен и го взе. Повъртя го внимателно между пръстите си, приближи го до очите си и като ги присви, погледна през него.
— Благодаря ти — каза той, — скъп спомен ми е тази броеница.
— Човекът, пред чиято врата го намерих, не ми беше чак толкова скъп, но все пак държах на него.
Ага Хан повдигна рамене и нищо не каза. Ковашката преса в тила ми ускори ход.
— Ще ми кажеш ли нещо, Ага Хан, или да си ходя?
— Каквото и да ти кажа, сигурно няма да ме разбереш — отвърна той.
— Ти опитай…
Ага Хан отново присви очи и погледна през късчето кехлибар. После внимателно го остави на една масичка до себе си. Едва сега видях, че на нея стоеше броеницата. Късчета златисто слънце, наредени едно до друго. Ага Хан я взе и нежно я запремята в ръцете си.
— Броеницата трябва да има точно определен брой зърна — каза той. — Едно повече или едно по-малко нарушават симетрията и цикличността, влизат в асинхрон с вселенския ритъм и нарушават баланса на духа. Неточната броеница може да те убие. Тази броеница е изчислена точно за мен, балансирана е според духа ми и настроена на моите пръсти. Подариха ми я в една джамия край Изгаран. Градът беше сринат. Първо местни банди бяха водили война една с друга, после се беше намесила съседна държава, уж да помогне и накрая инспекционните отряди на Микроген бяха довършили всичко, защото местните хора упорито отказваха да платят лицензната такса за Пшеница-Г, която масово отглеждаха. А те просто нямаха от какво друго да живеят. След три предупреждения от Микроген и две резолюции на ООН, накрая се стигна до цивилизационно решение, наложено от отрядите на Микроген. Аз минах там след тях, защото каквото и да става, дори и след най-голяма разруха търговията трябва да продължи. В единствената останала сграда — джамията — открих няколко души. Слаби и сбръчкани, като костенурки. Трябваше да открия нещо за търгуване. Но те нямаха нищо, а аз имах храна, консерви, медикаменти, оръжие. „Имаш ли нещо за продан“ — на развалено местно наречие попитах моллата. Той ме погледна през хилядите си бръчки, които като пръстенчета се люлееха около очите му и нищо не каза. В ръката си държеше броеница. Монотонно и тихо пръстите му премятаха зърната, които сякаш го отделяха от заобикалящия ни свят. Посочих му броеницата като знак, че искам да я купя или разменя за нещо. Той поклати глава. Като го гледах, сигурно не беше ял повече от месец. „Тази не става“ — с гъгнив глас каза моллата, — „тази е моята“.