Другите скелети край него също закимаха глави в знак на съгласие. „Добре, дай ми друга“ — не отстъпвах аз, защото и разбойникът, и търговецът имат една и съща цел — откъдето минат, нещо да вземат. „Трябва да ти направим“ — каза старецът. — Не може иначе. Реших, че е слънчасал от глад и мизерия. Броеници имаше под път и над път и можех да си взема откъдето си искам. Защо пък ще правят специално за мен. Махнах с ръка и тръгнах да си вървя. „Мини след десет дни“ — спря ме моллата. — „ще ти направим една. Аз те запомних и Аллах те запомни“. „Добре“ — съгласих се аз след кратък размисъл. Дадох им няколко кутии кондензирано мляко и пакети с храна и продължих нататък. След десетина дни пак минах оттам. Мястото се беше оживило. Разни международни организации бяха разпънали шатрите си и развиваха усилена дейност. Те са като мухите. Винаги идват там, където има трупове. Бяха допълзели и други — търговци, пласьори на дрога, проститутки, бръмчаха военни камиони и се мяркаха журналисти и фоторепортери. Животът, така или иначе продължаваше. Отидох при джамията. Около нея нямаше никой. Не ми се влизаше вътре и зачаках някой да излезе от там. Десетина минути никой не се показа. Започнах да нервнича. Огледах се и видях, че някакъв окъсан черен мъж ме гледа. Повиках го и той тичешком пристигна. „Я извикай някой от моллите“ — наредих му аз. Той учудено ме погледна като неразбрал. „Някой отвътре ми трябва“ — бавно и с жестове обясних пак аз. „А, никой няма“ — зарадван каза дрипльото — „Измряха преди една седмица. Нямаме си молла. Чакаме да дойде някой“. Метнах му един пакет цигари и влязох в джамията. Вътре беше чисто и сумрачно. Нямаше нищо, освен няколко изтъркани килимчета. В единия ъгъл имаше маса, покрита с бяла покривка. Приближих се. В средата беше поставена изящна броеница, внимателно опъната по дължина. Изобщо не се усъмних, че е за мен. Взех я и пръстите ми потънаха в кехлибареното спокойствие на вселената.
Излязох навън. Дрипавият селянин беше изчезнал, а градът се беше оживил още повече. Продадох някои неща, купих други, а броеницата ритмично настройваше духа ми.
През нощта ограбихме една международна строителна организация, дошла да строи това, което по-рано беше сринато от нейните колеги, откраднахме два камиона с продукти на някакви търговци, наложи се да застреляме двама души от охраната и пъргаво се прехвърлихме в съседната държава. Човек трябва да има някаква връзка с бога. И мога да ти кажа, че тя не винаги е духовна.
Колкото и да беше сладкодумен Ага Хан, едвам го изтраях. Чукът в главата ми не беше спрял да млати нито за секунда.
— Слушай, Ага Хан — казах му аз, без изобщо да покажа, че тъпата му история за броеницата ме е заинтересувала. — Пречука Мърльо за нищо. По-точно за ВИРТ. Кажи ми за какво го направи, дай ми го този ВИРТ, или ми го продай и после ще се пазариш с Матей Дебелия, защото и той е в играта. Ясно му е, че Мърльо е убит, ясно му е защо е бил убит, мисля, че вече му е ясно и кой го е убил.
— Вирта… — проточи замислено Ага Хан, без да изпуска броеницата. — Ти знаеш ли какво е?
— Казах ти, че не знам.
— Ще ти кажа. Това е нещо, което ще погуби хората. Нищо в нашата история не е носило такава заплаха, както това творение. Нито войни, нито болести, нито мутации, нито социални бедствия, нито природни катаклизми, нищо не е заплашвало човечеството така, както ВИРТ. И най-силният наркотик, и най-великият фанатизъм бледнеят пред него. Той е създаден от нас и носи нашата гибел. Употребата му ще се разрасне по-бързо от чума, по-бързо от слънчево изригване и ще помете това, което е останало на планетата от човешката цивилизация. Ефектът му е такъв, че не можеш да се откажеш. Хората ще захвърлят всичко, ще зарежат бизнес, политика, любов, живот, само и само да се докосват до ВИРТ-а. Ти не можеш да си представиш какъв ужас носи той. Никой, който го е пробвал, не трябва да остане жив. Никой не трябва да го притежава. Никой не трябва да го разпространява.
Ага Хан млъкна и се приближи до прозореца. Не му вярвах много на бръщолевенията. Остарял е и си е вменил някаква месианска роля.
— Ти не си ли го пробвал? — попитах го аз и се опитах да стана. Към ковашкия чук в главата ми се присъедини и тежкопробивна машина. Изохках и се отпуснах обратно.
— Изпий това — каза Ага Хан и ми подаде някакъв прах и чаша вода.
Послушно изсипах праха на езика си и отпих няколко глътки. Чукът сякаш намали темпото.
— Пробвал ли си го? — попитах пак.
— Пробвал съм го и едва се сдържам да не повторя. Казвам ти, това е чума, за която няма серум.
— Щом ти си се сдържал, ще се сдържат и други. Не всички са алкохолици или се дрогират.