Игнациус Брод излезе и застана до мен. Витоша беше разтворила зелената си гръд и от нея започваше да повява вечерен хлад. Някъде далече към кремиковската планина се виждаше как каца совалка. Виждаше се НДК — Новият Дворец на Катарзиса. Обърнах се към Брод и го попитах:
— Ти чувал ли си някой да се е спуснал на една ска от Черни връх до Княжево?
По лицето му премина сянка на притеснение, която после се смени с объркване.
— Мини една диагностика — посъветва ме той. — Утре си почини, а в други ден летим за Лондон. Трябва да докладваме пред комисията „Лотос“ и висшия съвет по история.
— Ще летим. Ще летим — успокоих го аз.
Бях шейсет и осмият доброволец, пробвал ВИРТ. От моето мнение зависеше дали изпитанията по експериментална история ще продължат, или това дяволско изобретение, както казваше Ага Хан там в другата реалност, ще бъде спряно от световния съвет по духовно здраве.
Щях да опиша всичко съвестно и прилежно. Специалистите щяха да проверят достоверността на моите преживявания и да преценят доколко събитията в тях са били реални, доколко ВИРТ е симулирал фантазното в подсъзнанието ми, и кое от двете е надделяло.
Щях да се прибера, да се изкъпя с йонен душ, да науча последните световни новини, да се видя с приятелите си, да напиша доклад, да пролея сълза над някоя песен. Можеше и да напиша песен. Щях да живея нормален, интересен, достоен живот, на една планета, която бяхме осрали и после кой знае как пак възкресили, а Ага Хан, ако още е жив, щеше да ме чака, за да му разкажа какво съм изпитал. Щеше да ме чака и моят човек с възнаграждение, каквото си избера. Дебелия Матей и той сигурно продължава да ме чака да му дам дела. Доктора от „Велика България“, и той чака някъде, за да поспори за нещо. Ончо също чака в „При Глобо“, за да развие някоя квантова икономическа теория.
Може би и Мърльо също ме чака. Но там, където чакат те, не мисля да ходя. Вече не. Вече не.