Това беше своеобразна терапия и мазохизъм. Последно бях се друсал преди две години. Наркотикът беше нещото, което можеше да се намери безпроблемно в София. Чак се чудех откъде извира. Генната епидемия бе унищожила масово растенията, но беше пощадила тези, от които се извлича дрога. Говореше се, че плантациите в Индия, Пакистан, Иран и Турция не са мръднали. Правителството беше вдигнало ръце и гледаше поне да изкара някой лев от дрогата. Всички се друсаха, от президент до просяк. От дъртаците до дребните бандюги. Аз пък реших да съм наопаки. Не от някакви морални подбуди или хипохондрия. Не и от безпаричие, още по-малко от липса на стока. Просто дребният шанс за нещо по-различно, който съдбата откри пред мен, ме накара да бъда по-внимателен. А шанс не бива да се изпуска. Изпусна ли го сега, край, оставам завинаги тук при вечния Армагедон, при Мърльо, Мимо Плъха и високите сини планини.
Те наистина са високи и сини. От киселините дъждове, които се сипят над София като по разписание три пъти месечно, Витоша е заприличала на огромен син камък. Като оня, дето са пръскали лозята някога, когато е имало лозя. Сега тя е синя и през деня, и през нощта, защото от окисите вече леко фосфоресцира.
Легнах си, без да се събличам и затворих очи. От много години, когато си легна и затворя очи, една и съща картина минава пред тях. Изкачили сме се с баща ми на Черни връх, ама той не е чер, нито син, ами бял, защото е затрупан със сняг. Бял, пухкав, обилен сняг, който искри и ме кара да присвивам очи. Небето е синьо, синьо, а София долу е като направена от детски кубчета. Понасяме се към нея. Ските свистят и снегът с неохота проскърцва под тях. Засилваме се все повече и повече. Край нас свистят задрямали клекове, криви ели и дебели борове. Изскачаме край морените, край невероятната каменна река и летим надолу, надолу. Спираме някъде в дебрите на гората. Почти съм се побъркал от щастие и от това ли, или от високата скорост, по бузите ми потичат сълзи. Ей това виждам всяка вечер и не мога да си спомня било ли е, или не е било, а по бузите ми се стичат сълзи и мокрят старата възглавница.
3
На сутринта само радиото имаше някакъв обхват. Гъгнив, едва доловим сред информационния хаос глас съобщаваше новините. Споменаха нещо за успешни опити за пряка връзка на разстояние над сто километра, за посещение на нашия президент в Румъния и още ред подобни глупости. Сякаш хората не знаеха, че Румъния е по-отровена и от нас, а Букурещ отдавна е мъртъв град. При кого ще ходи и защо, един господ знае. Негова си работа. Аз трябваше да намеря ВИРТ. Не знаех точно какво е. Със сигурност — някакъв вид дрога. Може да е изцяло синтетична, може да е с електронни импулси, може и да е комбинирана. Вероятно беше ужасно скъпа. Но човекът, който ми поръча ВИРТ, нямаше грижи с парите. Всъщност, като си помисля, той няма грижи с нищо. Направо се чудя за какво му е тази дрога. Запалих цигара и седнах срещу прозореца. В далечината Витоша сияеше чудно синя. Откога не бях ходил там — сигурно от тридесет години. Ходенето сега на Витоша, освен трудно, беше и безсмислено. Малкото запазена гора в подножието бе превърната в убежище за богатите и властта. Зад околовръстния път не можеше да се припари, освен ако имаш специален пропуск. Там, в полите на Витоша, бяха жилищата на около десет хиляди души. И там почти нямаше растителност, но още по-нагоре положението беше трагично. От някогашната могъща гора не бе останало нищо. Дребни хилави ели растяха на разстояние двадесет-тридесет метра една от друга. Между тях вирееше някакво жилаво грозно растение с дълги увивни листа. Това е останало от планината. За сняг и дума не може да става. Топъл киселинен дъжд през няколко дни. Ако успеех да намеря ВИРТ, можех да се измъкна. Въпреки липсата на комуникации, все пак до нас достигаха някакви новини, предавани както по времето на Марко Поло — от уста на уста. Та в този съвременен интернет бях открил някои интересни факти. Имаше участъци от Земята, които се бяха запазили горе-долу в предишния си вид. Имаше участъци, където разрушителните интерферентни вълни не действаха така силно, хората там си комуникираха що-годе нормално и запазваха статуса на обществото от преди големия катаклизъм. Там имаше сняг, имаше гори, навярно и нормални градове. Е, аз смятах да отида. Както казваше един познат: Направи нещо за родината си — напусни я.