Трябваше да намеря първо пропуск за санитарния кордон и след това да открия Мърльо, за да разбера къде в Симеоново е този проклет ВИРТ. Преди пропуска реших да проуча нещо за Бебо Шебека. Сигурно беше някой бандюга. Не бях го чувал, а Мърльо ми го съобщи сякаш ни беше общ приятел. Ако беше от старите, добре — все някак щяхме да се спазарим. Имах разрешен почти неограничен лимит за търсене на ВИРТ. Ако е някой от новите — лошо. Графиката на ценностната им система е непредсказуема. Могат да те свитнат преди да им кажеш здрасти, а могат и да се спогодят с теб. Какво ли искам и аз от хора, които не са виждали сняг и смятат, че Витоша вечно е била като син камък. Те пък смятат, че ние сме виновни за всичко, което е станало със Земята. Не че нямат право… Реших да се обадя на Ага Хан.
Ага Хан беше нещо като Марк Аврелий за софийските подземия. Точно когато държеше цяла София в ръцете си и политиците се допитваха до него дори когато ходеха да пикаят, а бандюгите не смееха да шавнат без негово разрешение, Ага Хан, който по рождение си носеше кроткото име Милко, се оттегли, заряза цялата власт и пари, които имаше и се скри в къщата си в Симеоново, отдаден, както приказват злите езици, на гнусни занимания като четене на книги и размишления. Направо му завиждах. Седеше си, обграден със спокойствие и не му пукаше за света. Готвех се да стана като него. През дивото пищене на слушалката успях да се самопоканя на гости. С Ага Хан се познавахме отдавна, още от времето, когато в Борисовата градина растяха цветя и дървета и за разпространение на дрога смазваха от бой. Сега се виждахме рядко, но винаги ми е помагал, когато тази помощ не е влизала в противоречие с моралния му кодекс на бивш бандит и настоящ философ.
До Симеоново имах около два часа път. Каталясал уморен трамвай от времето на Живков ме домъкна до старата кула на телевизията. Сега я ползваха като нова, защото новата на Копитото я бяха срутили с резонансен усилвател. Първоначално решиха, че са някакви терористи, но после се усетиха, че никоя уважаваща себе си терористична група не би ни оказала такава чест. Накрая се оказа, че са я срутили за кеф. Тя и да беше останала сега, нямаше кой да се качи на Копитото. В този район информационната епидемия беше придобила отвратителен характер. Освен че пречеше на радиовълните да се разпространяват, освен че бъркаше импулсите по кабелите и караше електроните да вървят наопаки, тя правеше същото и с нервните импулси, които пълзяха по човешкото тяло. Попаднало в този район, то горкото се пръскаше за секунди, объркано от хаотичните и противоречиви сигнали, които се щураха по нервните му магистрали.
От кулата нататък продължих пеша. Крачех бодро из прахоляка, който някога се наричаше парк и се чудех какво може да представлява този ВИРТ. Някъде около бившата зоологическа градина ме спря първият патрул. Бяха трима снажни мутанти, накичени с автомати „Нервашников“ и зли физиономии.
— При Ага Хан — отговорих аз на безмълвния въпрос. — Трябва да имате нареждане.
Нищо не отговориха. Единият старателно изучаваше картата ми. Толкова старателно, че чак се притесних. Със санитарния контрол шега не бива. Стрелят и за по-малко провинение от изцапана лична карта. А да те застрелят с „Нервашников“ не е приятна работа. Макар че няма случай някой уцелен с такъв автомат да е оживял, за да разкаже какво е усещането. После единият от патрула пъргаво ме пребърка. Усети „Нови Макаров“ под мишницата ми и се наежи. Разбрах, че не трябва да мърдам и тактично оставих да го измъкне от кобура. Другият ме гледаше втренчено. За момент ми се прииска да се пробвам срещу тримата. Можех пък и да успея. Но това удоволствие го оставих за другия живот. След като ми прибраха оръжието и върнаха личната карта, престанаха да се интересуват от моята особа. Продължих нататък през полето, а Витоша се приближаваше все повече и повече, огромна, синя и страшна.
4
Ага Хан ме посрещна радушно. Май ми се радваше искрено. Къщата му не беше много голяма и нямаше богаташки вид. В двора, в който някога сигурно е гъмжало от дървета и всякакви треви, цветя и храсти, сега се поклащаше само жилав троскот. Той обаче беше грижливо подрязан и култивиран и не дразнеше много, дори имаше някакви наченки на хубост в него. Гордостта на Ага Хан обаче беше истинската ябълка, която той отглеждаше във вътрешния двор на къщата. Ябълката всъщност беше едно нещастно, хилаво дърво, далечен и блед потомък на разни Айвании, Златни и Зелени превъзходни, които някога са красели този двор. Раждаше по три-четири плода на година, и те смачкани и нещастни като майка си, но Ага Хан трепереше над тях и зорко следеше да не стане нещо с дървото.