— Как си? — протоколно ме попита той и аз протоколно му отвърнах:
— Добре.
Ага Хан ме покани в кабинета си. Под мишница стискаше вестник. Като го остави на масата в просторната стая, в която канеше гости, сподели:
— Знаеш ли, откакто стана тая криза с масовата комуникация, вестниците взеха да стават интересни. Забелязва се едно осмисляне на информацията, може би поради факта, че все по-трудно се намира такава.
Нищо не казах, защото не бях мислил по въпроса. Седнах на стар изтъркан диван. Пред мен зад високи френски прозорци се разстилаше София. Поне беше чиста. Липсваха прахът, бензиновите мъгли и тежкият задушлив смог, който все още доста хора помнят. Какво ли не бих дал, за да го вдъхна пак. Сега столицата поне изглеждаше чиста и сградите лъщяха прясно измити от киселинния дъжд.
— Кафе? — предложи Ага Хан
— С удоволствие — казах аз наистина с удоволствие, защото знаех, че при Ага Хан кафето е истинско.
Торба кафе струваше повече от торба злато. Човечеството май най-много страдаше за тези две растения: кафето и тютюна. Териториите, където те все пак се бяха запазили някак, макар и твърде слаби, бяха най-желаните места за хората. Някогашната свръхбедна Етиопия, върху която международната общност тренираше милосърдието си, за да не закърнее, сега можеше да е по-богата от Емирствата. Говореше се, че там кафените плантации почти не са мръднали. Сякаш господ е решил да се отблагодари на нещастниците, населявали тази земя столетия, като ги дари с най-скъпото нещо на Земята. Но дори и това да беше вярно, до Етиопия не можеше да се стигне. Опасваха я области с ужасно променени екосистеми. Области, които сякаш принадлежаха на други планети. Откъде Ага Хан се снабдяваше с кафе беше загадка, но все пак човекът доскоро си беше нещо като губернатор на София и хората още го уважаваха.
Ага Хан донесе кафе, седна срещу мен, сладко отпи и запремята в ръката си с изящни, еднообразни, почти хипнотизиращи движения финна кехлибарена броеница. Тази броеница беше най-нежното и красиво нещо, което бях виждал. Като гледах как елегантно отмята зърната й, чак му завидях. Все се канех да го попитам откъде има тази ценност и за толкова години все не успявах. Сигурно има някаква магия в тези кехлибарени зърна, сякаш затворили слънцето… Може би затова му завиждах на Ага Хан, че за разлика от нас, простите хора, той има достъп до слънцето постоянно, а не като нас един-два пъти месечно. Продължих да зяпам като омагьосан миниатюрните кехлибарени слънца, които за миг изчезваха в ръката му и после пак се появяваха изневиделица.
— Знаеш ли — сепна ме Ага Хан и аз с неудоволствие се откъснах от броеницата — мислех си тези дни, че най-голямата грешка, която правим сега, е че се мъчим да възстановим цялата технология и култура такива, каквито бяха преди. Упорито се мъчим да възстановим радиовръзките, електрониката, кабелните съобщения. Хиляди хора се опитват да направят отново двигателите с вътрешно горене, компютрите, мрежата. Да преоткрият заместител на петрола, на газта. Да възстановят ядрената енергетика. Това е бъхтене в грешна посока.
Слушах и си пиех от чудното кафе. Такъв си беше Ага Хан. Започваше да говори сякаш без връзка за отвлечени неща, за разни теми, които може би изобщо не вълнуваха събеседника му. Не бързаше да пита защо си дошъл, какво ти трябва, болен ли си, жив ли си…
— Човечеството трябва да смени пътя. Технологичната цивилизация е мъртва и ние все още се храним от трупа й. Скоро обаче и той ще изчезне и тогава трябва да осъзнаем кои сме. Трябва да се изчака и човечеството самo ще открие правилния път.
— Знаеш ли, че в София всеки ден умират около двеста-триста деца? От глад, от студ и просто ей така, защото няма как да оживеят. Те не могат да чакат.
Нямах намерение да се заяждам. Все пак бях дошъл по работа, а не да водя дискусии за смисъла на живота. Ага Хан не трепна.
— А ти знаеш ли, че за природата раждане и смърт са едно и също нещо? Тя не прави разлика между двата процеса. Едното захлупва другото и се пораждат взаимно. По време на чумата през 14-ти век са загивали не двеста-триста, а хиляди деца на ден и човечеството не е изчезнало. Преди десет хиляди години на мястото на Ню Йорк са се разстилали огромни, километрични ледници. Сега същите тези ледници, доколкото чувам, пак са се завърнали. В промеждутъка нещо се е случило в тази област, но то няма кой-знае какво значение за природата. Преди два милиона години Амазонската джунгла не е съществувала. Сега също е на път да изчезне. Може вече дори да я няма.