С такива размисли стигнах до ЦУМ. И ЦУМ почти се е разпаднал. Половината му етажи не работят, а другите липсват. Преди години един двадесетгодишен юнак реши да повтори подвига от единадесети септември две хиляди и първа и заби едно допотопно музейно анче в предпоследния етаж на помпозната сграда. Всъщност ефектът от удара не беше кой знае какъв, дори може да се каже, че анчето не успя кой знае колко да помръдне масивните каменни блокове на сградата. Но в настаналата суматоха народът се хвърли да изнесе каквото може, от страх да не би сградата да падне и да зарие под себе си всички несметни богатства, намиращи се в този символ на София.
Няколко хиляди души отвън, обидени, че не могат да се включат в това опазване на материалните блага, щурмуваха сградата, помитайки хилавите полицейски отряди по пътя си. После пристигнаха и няколко хиляди цигани, въоръжени с чували и търговски чанти тип „Илиянци“ и се впуснаха и те в спасяването на търговското имущество на ЦУМ. Самолетът стърчеше смешно откъм страната на „Мария Луиза“ и леко пушеше, а вътре двадесет-тридесет хиляди души се опитваха да изнесат каквото могат, преди да е станало късно. Полицаите гледаха, гледаха, пък и те се включиха в битката, а когато в претъпканата като мравуняк сграда се изсипаха и още двадесет хиляди души — простодушни хорица, разбрали със закъснение, че ЦУМ е жертва на атентат и може всеки момент да се срути, стана това, което трябваше да стане. ЦУМ, гордостта на София, първата спирка на всеки пристигнал гостенин на столицата и мечтата на всеки търговец, взе, че се срина. Под останките му загинаха осем хиляди души: два пъти повече, отколкото през онзи кошмарен ден, когато се сринаха двете кули в Ню Йорк.
Щяхме да го възстановяваме, щяхме да изградим два ЦУМ-а, щяхме да го правим паметник (на какво ли?), но нищо не направихме. Така си останаха стърчащи пилони и бетонни площадки. С една дума — руини. Само на партера се върти някаква търговия със скучни и еднообразни стоки. Там се намира и кръчмата, в която седи Мимо.
Влязох през масивната врата, предназначена да издържи на танков снаряд и се изправих срещу горилите на Мимо. Здрави момчета, модифицирани както трябва и способни да издържат и те на някой и друг танков снаряд от упор. Изгледаха ме мълчаливо. Дали ме помнят? Дали изобщо помнят какво се е случило преди десет минути? Оставих в протегнатата лапа на единия моя „Нови Макаров“ и влязох вътре. Масите бяха нахвърляни сякаш безразборно, струпани по няколко една до друга, или оставени самотни с по един стол пред тях. Нямаше много хора. Барманът стоеше зад мръсен плот, който не беше мит сигурно от времето, когато ЦУМ беше атакуван. Познаваше ме.
— Здрасти — каза той, мотайки в ръцете си мръсен парцал. — Искаш ли нещо?
— Не. При Мимо съм дошъл. Вътре ли е? — кимнах към врата зад гърба на бармана, през която се влизаше в Мимовия офис.
Барманът също кимна с глава и аз, промъквайки се между него и плота, влязох вътре. Мимо беше сам. Седеше с гръб към малкото прозорче, през което се прокрадваше хилава светлина. Смачканата му физиономия оставаше в сянка.
— Сядай — каза той и ми посочи стола до себе си.
Не обичаше да сядат срещу него. Говореше се, че от боя, който е отнесъл, очите му са се изкривили и не могат да гледат напред, а само настрани, като при конете.
Седнах и извадих цигара. Мимо също запали и като пусна ловко няколко изящни кръгчета, каза:
— За парите ли идваш, или търсиш работа?
— Работата си я свърших.
— Свърши си я — съгласи се Мимо. — Поне няма оплаквания от теб. Дано наистина да е така.
Не му обърнах внимание. Както винаги, се мъчеше да намали възнаграждението и използваше и най-малкия повод, за да постигне целта си.
— Работата ми беше не да се държа учтиво и да се харесвам, а да осигуря спокойствие на дъщеря ти, докато се разхожда насам-натам. Е, тя е жива и здрава след десет дни бродене из софийските околности, което не може да се каже за доста други хора.
— Прав си, прав си — побърза да се съгласи Мимо и като бръкна в едно чекмедже, извади солидна пачка. Изобщо няма да се учудя, ако си ги печати той самият. Отдели няколко банкноти, помисли малко и подмени две от тях с по-стари. После помисли още малко и добави още една банкнота. Подаде ми ги, без да каже нищо. Без да броя, ги прибрах в джоба.
— Другата седмица може пак да те потърся — каза Мимо и изгаси цигарата си в масивен метален пепелник. Беше направен от парче артилерийска гилза. Като нищо можеше да се използва и като кофа за боклук.
— Ако съм свободен, става — отвърнах му и след кратко колебание попитах: — Да имаш ВИРТ?