Вирусът Y2K

Марк Джоузеф Вирусът Y2K

Небесни сфери, укротете вечния си бяг,

времето да спре и никога полунощ да не настане.

Кристофър Марлоу, „Доктор Фауст“, 1588

ЧАСТ ПЪРВА 1991 — 1999

1.

Крупният капиталист Доналд Копланд вярваше истински в мощта на парите. През 80-те и в началото на 90-те години неговата фирма финансираше и организираше компании за развитие на високи технологии, така както селянинът се грижи за добитъка. Търговията представляваше всекидневния му хляб, а глобалната икономика — постоянната му диета.

С рухването на Съветския съюз през август 1991 приключи Студената война и капитализмът остана да господства необезпокояван — истински благодат за родния град на Копланд, Ню Йорк, безспорен център на световната икономика. В Ню Йорк всичко е стока, включително и хората, и всеки, дарен с прозрение и умствена издръжливост да се добере до нея независимо как, е изключително ценен. Копланд извличаше издръжливост от гранитните укрепления на града — бастион срещу несигурния свят отвъд реките; а колкото до прозрението — нямаше представа откъде го получава, но никога не се усъмни в него. Просто отваряше очи и съзираше начини да печели пари.

От време на време отиваше с кола до Бруклин, за да се възхити на Манхатън от другия бряг на Ийст Ривър. Видът на Ню Йорк винаги го вдъхновяваше и неизменно му разкриваше все по-големи възможности как да се сдобие с още пари и власт. Сякаш Ню Йорк се променяше постоянно и никога не изглеждаше един и същ. Да забелязваш тези промени и да бъдеш на крачка пред тях е сигурен знак, че вървиш по пътя към истинското богатство. А в края на XX век промяната се нарича микротехнологии.

Взирайки се в Ню Йорк, Копланд виждаше огромна мрежа от жици и микропроцесори, оплели невидима паяжина сред небостъргачите. В рамките на неговия живот инфраструктурата на града бе изградена изцяло наново, автоматизирана и компютризирана. До 1991 компютри управляваха вече всичко — от движението на влаковете в метрото до червените предупредителни светлини по покривите на небостъргачите. Два милиона души и поне още толкова компютри обитаваха Манхатън; нишката между машините и хората бе направена от чисто злато. Ню Йорк представляваше океан от пари, а хората желаеха да ги изхарчат за компютри. Копланд бе неповторим изобретател на начини как този финансов поток да по-тече към него. Компанията му „Копланд Инвестментс“ докарваше милиони като снабдител на безброй фирми и корпорации със системи за база данни, с компютри, управляващи музикални апарати, бизнес софтуер, съвременни дисплеи на течни кристали, системи за кодиране, електронни игри, мрежи и превключватели за телекомуникациите и не на последно място логически процесори за автоматичен контрол на системите, подлежащи на програмиране. Самата технология като такава не означаваше нищо за Доналд Копланд. Той жадуваше единствено за тръпката от сделката. Подписването на бумаги, с което се прехвърляха милиони, за него не представляваше нещо повече от това да пъхне ръка в електрическата мрежа, за да презареди батериите си.

Един следобед през лятото на 1991 той караше към Манхатън по Бруклинския мост. Докато поглъщаше с очи града, по радиото излъчваха съобщения за пътната обстановка, за задръстванията, за движението на ценните книжа. По едно време водещият на дискусионното предаване обяви: „А сега — според доклад на Американската академия на науките — след осем и половина години, на 1 януари 2000 година, всички наши компютри ще престанат да функционират. Да, правилно ме чухте, хора. Компютрите ще откажат да работят заради едно неприятно програмно несъвъ“шенство, което Академията нарича вируса на хилядолетието.

Копланд отмести поглед от бавния поток на уличното движение и се вторачи в радиото. Дванадесетте високоговорителя в мерцедеса дозасилиха с неестествена яснота впечатлението от изречените думи, а словосъчетанието „вирус на хилядолетието“ увисна в купето на контролирания от компютри автомобил като хванато в капан насекомо.

„Вирусът на хилядолетието — продължаваше водещият — е измамно прост. Повечето компютърни програми съхраняват данните, като отбелязват само последните две цифри на годината, а не всичките четири. С настъпването на 2000 година компютрите с такива програми ще разчетат «00» като отнасящи се за 1900 година и ще последва «Грешка! Грешка! Грешка! Бум!» През 60-те години програмистите започнаха да изписват годините само с две цифри, за да пестят памет. Това се превърна във всеобща практика. Всички програмисти го правели, а и сега продължават да го правят — просто никой не е вярвал, че създадените от него програми ще действат и в края на века.