— Подскажи ми. Изтъкни причина, за да не забравя, че въобще си ми се обаждал.
— За новогодишна шега ли го вземаш?
— Да, хрумна ми нещо подобно.
— Ед, опитваме се да запазим осветлението в Ню Йорк. За бога, времето напредва.
След четиридесет години Гарсия знаеше кога някой си прави майтап и кога не. И сега съзнаваше, че Копланд казва истината по своя неподражаем, бомбастичен и мелодраматичен начин.
— Осветлението — повтори Гарсия.
— Схвана най-после. Заплашва ни спиране на електрозахранването и има само един шанс да го избегнем.
— Как, по дяволите…
— Не питай. Не разполагам с цялата нощ за обяснения. Обади се на кмета. Сега.
— Добре, ще звънна.
Клик. Свободен сигнал. Никога жуженето не му се бе струвало така дружелюбно. Гарсия потърси номера на Пакард и натисна бутоните.
— Пакард.
— Бил? Ед се обажда. Копланд твърди, че кметът е при теб.
— Задръж. Ето ти Руди.
— Ти си като сатана, така да знаеш — заяви Джоди на Док.
— Нали ти казах — падам си по Мефистофел.
— Извади късмет, че кметът е блокиран в „Белвю“. Док сви рамене.
— Сигуно си права. Но той щеше да бъде блокиран и на друго място например в резиденцията си или в Сити Хол, или в колата си. Охраната му е безполезна, та е лесно да го проследи човек. По правило политиците не са особено умни. И те са като останалите.
— Значи си възнамерявал да го набъркаш независимо от всичко?
— Такъв е вариант Б. По-чисто би било да получим паролите от Сара, но сега пък не е изключено „КонЕд“ да прояви истинска готовност за сътрудничество. Може би да, може би не. Ще видим.
— От самото начало ли смяташе да стовариш цялата история върху Копланд?
Док намигна, ухили се и си нахлупи ловджийската ушанка.
— Да — изсумтя той. — Така беше според вариант А. Винаги можеш да разчиташ на алчността като на мотивираща сила.
Работи безотказно. Заключих го в къщата му, за да знам къде е, ако ми потрябва. Не исках да се изгуби.
След 23,00 хората на Таймс скуеър започнаха да броят изтичащите минути. Шумът се усили още повече, воят на милионите гласове стигна до племенно ниво. Автомобилните клаксони не преставаха да свирят. Нямаше никакво раздвижване на трафика по булевардите от север на юг, а по страничните улици се забелязваше съвсем леко придвижване. От единия до другия край на острова непрекъснато избухваха фойерверки. Домашно приготвени ракети и римски свещи, купени на черния пазар, осветяваха небето с пламъци и изблици на пиротехнични дъги.
Магазинерите и търговците из целия град се готвеха да защитават дребния си бизнес от обирджии, в случай че осветлението угасне. В етническите квартали на гърците, евреите и индусите в Бруклин, на корейците и италианците в Куинс, на чернокожите от средната класа в Харлем и Бронкс активисти организираха местни патрули, за да запазят общностите си от анархия. Полицейските редици бяха опасно изтънели поради огромната работа, струпала се върху служителите на реда: разтърваваха пиянски побоища, разрешаваха транспортни свади, внасяха успокоение при какви ли не спречквания, а на всичкото отгоре бяха лишени от почти всякаква комуникация. И все пак полицията изпрати в търговските райони всичките си налични служители, които се правеха, че не забелязват как дребните собственици са се въоръжили с пушки.
Градът потръпваше от страх и очакване.
В 23,13 Док пусна „Среднощен специален влак“ на Джони Кеш, а после Каролин, настроена да слуша друго, му забрани да се занимава повече с музиката.
Милиони часовници тиктакаха, отмерваха минута след минута. В 23,14 Ед Гарсия яхна седалката на специален полицейски „Кавазаки“ зад сержантветеран — един от елитните куриери на кмета.
— Знаеш ли накъде да караш?
— Ти само се дръж, капитане — предупреди сержантът.
Потегли бавно; провря се между спрелите коли и край тълпата пред участъка, насочи се на запад към Хъдсън, вече набрал известна скорост, но често натискаше спирачките — едва поддържаше деликатния баланс. Уест Енд авеню бе задръстено на юг, докъдето поглед стига, затова сержантът продължи към Ривърсайд парк и подкара по алеята за велосипедисти; в продължение на тридесет и пет преки разпръскваше пешеходците с включена сирена и фар. Най-сетне стигна до 65-а улица. Гарсия оцени возенето не толкова като шеметно, колкото като налудничаво. Фойерверки — същински магически илюзии — осветяваха небето, а пукотът им се губеше в шумовете на града и рева на мотоциклетния двигател. Вдясно увеселителни лодки изпълваха реката; изглеждаха спокойни и възхитителни в искрящата нощ; напред се виждаше единствено асфалтът, осветен от фара. Гарсия държеше сержанта през кръста и на всеки няколко минути поглеждаше часовника си, който подскачаше пред очите му. Беше изпаднал в нещо като сънен транс. Умът му спря да обработва всякаква информация — просто възприемаше заобикалящия го свят: града, шума, вятъра и студа; миризмата на коженото яке на сержанта, вибрирането на мотора между краката му.