Сферата на Таим скуеър започна бавно да се спуска. Тълпата мълчаливо наблюдаваше слизането й надолу.
На Насо стрийт Бо бе дал нужните пароли. „КонЕд“ беше изолиран от пръстена; другите й потребители вдигаха олелия до небесата. По екраните се виждаха изображения от командния център; Бо и Сара бързо пренастройваха скъпоценните си пет електроцентрали, за да понесат удара.
— Стаила съм дъх — провикна се Рони.
Уилсън Пикет изпя последните строфи от „Среднощен час“. Док отвори прозорец и погледна към Световния търговски център — двата небостъргачаблизнаци се открояваха на фона на луната. Целуна Джоди, този път без да го молят.
Отброяваха последните секунди на XX век, както се прави преди изстрелването на ракета. Пет, четири, три, две, едно.
Полунощ.
След като градът цял ден и цяла нощ трупа напрежение, стигнало вече до кресчендо, сега лудостта премина в космически измерения. Оркестрите засвириха по-високо, хората танцуваха по-буйно, религиозните се молеха по-пламенно, гръмкото биене на камбани сякаш се излъчваше от Манхатън като самотно соло на барабан. Независимо от студената нощ хората бяха потни, защото никой не го свърташе на едно място.
ЧАСТ ТРЕТА
1 януари 2000
16.
Сферата на Таймс скуеър се спусна наполовина и замръзна, сякаш самото време спря да тече. По неподвижния й корпус блещукаха и светеха дванадесет хиляди фалшиви диаманти и сто и осемдесет халогенни светлини. Тълпата ахна. Двадесет и четирите гигантски видеоекрана угаснаха. Тълпата ахна повторно. После, внезапно, екраните отново оживяха: видя се изображението на чудовищен влак в метрото, устремил се стремглаво към камерата; идваше все по-близо и по-близо, хвърчаха сини искри, от високоговорителите се разнасяше оглушителния тътен на металните колела върху релсите. Неочакваният ужас на филма порази тълпата като гаубица. Половин милион души пищяха, когато бързо движещия се влак изненадващо спря. Върху локомотива се откри огромен, изписан с цинобър надпис: „Ейдриан 2000“.
Екраните почерняха. Двама слисани оператори в главния видеокамион трескаво натискаха бутоните по контролните табла и смаяно извикаха, щом образите, предавани на живо от камерите по 42-ра улица, отново се появиха върху мониторите, както бе програмирано. Заплануваните събития продължиха. Оркестри свиреха „Добрите стари времена“, фойерверки избухваха над река Хъдсън и Сентръл парк, светът не свърши, Исус Христос не се появи в 24-и участък нито на друго място, сферата тържествено продължи да се спуска. Тълпата въздъхна облекчено — смяташе, че моментът е преминал. Ако това бе най-лошото, което всяващият ужас вирус на хилядолетието можеше да направи, то нека тогава купонът да продължи!
Новият, XXI век започна в източната часова зона. Хората в Манхатън танцуваха и се смееха, прогонили страхове и мрачни предчувствия. За тях проблем 2000 се оказа просто подвеждане, едно огромно несъбитие.
Някъде из тълпата петгодишен хлапак, добре екипирай срещу студа и качен върху раменете на баща си, посочи към огромния дигитален часовник на Мики Маус.
— Тате, виж!.
Циферблатът сочеше: 8,01, 5 януари 1980.
На Насо стрийт Док изгледа докрай шоуто на Барбара от „Медисън“. След като Барбара изпрати въздушни целувки и пожела: „Честита Нова година! Честита Нова година на всички!“ — „Ню Йорк 1“ превключи, за да отразява събитията от Таймс скуеър, и Док стана свидетел на Ейдриановата шегичка.
Обзет от буен смях, се свлече от стола и както лежеше на пода, се провикна към другия край на помещението:
— Ейдриан, чудесен си.
Хлапето бе неудържимо, Господ да го поживи! Док се надигна, прекоси стаята и потупа момчето по гърба.
— Браво, Ейдриан. Страшен номер.
Ейдриан сви рамене и се загледа в монитора, който отразяваше големия екран в главния диспечерски пункт на метрото. Червени и зелени светлини блещукаха и прескачаха от един електрически блок към друг, като сочеха движението на влаковете по триста и петдесетте километра тунели.
Док погледна часовника. 00,02. Наобиколи всички по работните им места и прошепваше насърчителни думи. Той бе свършил своята работа — подготви членовете на Среднощен клуб за славния им миг, но сега нещата бяха като при ядрена война: нищо не бе репетирано предварително.
— Рони? Как е?
— При снабдяването всичко е наред. Не така добре върви изтичането. Шест от четиринадесетте станции не функционират и още три са на път да сдадат.
— Каролин? Телефоните?
— „Бел“ все още работи. Другите телефонни централи умряха. Линиите на военните действат. На полицията — не. Всички наши линии са наред.