— Господи, това е гадна работа. — Налага се да си поизцапаш ръцете, за да си заслужиш милиона, Рони.
— А когато не съм долу из канализацията, ще си играя с компютъра на Централата за космически изследвания, така ли?
— Точно така. Трябва да проследим комуникационните и радионавигираните сателити. По тях няма някаква работа. Само ще ги наблюдаваме. Когато настъпи великата нощ, ще ни е нужно да знаем кой работи и кой не.
— Доста очакваш от мен — отбеляза Рони.
— Да. Очаквам невъзможното. С нас ли си?
— Тук сме близо до Чайна Таун, нали?
— Да. През няколко преки.
— Трябва да има някаква уловка.
— Има — увери я Док. — През следващите две години и половина няма да имаш никакъв друг живот.
— Ожаднях от всичко това — въздъхна Рони. — Мога ли да направя чай?
Когато Рони излезе от кухнята, Док го нямаше; в залата бяха Бо и Каролин.
— Каква музика обичаш? — попита Каролин. — Аз обичам всякаква, стига да е шумна.
— Чудничко, няма що — увери я Рони.
Ейдриан Хофман се оказа дундесто момче от Флорида. Изпитваше истинска тръпка, щом успееше да накара контролните системи на железопътния транспорт да спрат влаковете, стържейки с колела върху релсите. Любимият номер на Ейдриан бе да нахлуе в центъра за сигналните системи на дадена железопътна линия, да нагласи всички светлини на червено и по този начин да блокира едновременно придвижването на десетки влакове.
— Значи не те е грижа за влаковете? — попита Док по електронната поща.
— Напротив. Обожавам влаковете. Собственик съм на най-големия железопътен макет на американските железопътни линии в света — „Амтрак“.
— А понякога не нагласяваш ли сигналните светлини на зелено?
— Не желая да убивам никого — отвърна Ейдриан.
— На колко си години? — осведоми се Док.
— Осемнадесет.
— Какво е отношението ти към метрополитеновите транспортни системи?
— Бива си ги.
— Смяташ ли, че можеш да управляваш движението на метрото в Ню Йорк?
— Там има доста влакове. Следователно и доста сигнални светлини. Значи — да.
— Идеята е да се направи така, че влаковете да продължат да се движат, а не да бъдат спрени.
— Обръщането на условията на сто и осемдесет градуса ми звучи като феър плей — изписа Ейдриан.
— Ще ти изпратя самолетен билет и хиляда долара.
— Не. Смени билета с влаков. Иначе — много гот. Никога не съм бил в Ню Йорк.
Четири дни по-късно седеше с Ейдриан на гара Пенсилвания — по-известна като Пен Стейшън — и си мислеше: проблемно дете, не е изключено да има и психически отклонения, но, Господи, как само владее материята. С дебелите си очила и дългите мръсни коси Ейдриан приличаше на класически зубрач. Говореше малко, но носеше подробна компилация на всички компютърни системи, използвани от шестте най-големи американски железопътни компании.
— Искаш ли да видиш Ню Йорк? — попита Док.
Док не го заведе нито да види Емпайър Стейт билдинг, нито в Сентръл парк. Вместо това прекараха дванадесет часа в метрото. Ейдриан стоеше най-отпред на първия вагон и наблюдаваше линиите. По този начин те кръстосаха надлъж и нашир града от Фар Рокаей до Ривърдейл — ту под земята, ту на повърхността, по мостове и през тунели. Вагоните с грохот се придвижваха по релсите, а сигналните светлини — ту зелени, ту червени — се очертаваха пред тях като непрекъснат светлинен поток. Слязоха на Централната гара и на спирка в Куинс, където от пероните се виждаха цели композиции влакове. Ейдриан попиваше всичко като сюнгер и само след няколко часа вече той ръководеше обиколката.
— Това ти е новата играчка, Ейдриан. Харесва ли ти?
— Страхотно — отвърна Ейдриан. — Приемам.
За да оформи окончателно екипа си, Док се нуждаеше от специалист по всякакъв вид хардуер — той трябваше да поддържа компютрите и комуникационното оборудване в отлична форма. Бо познаваше някакъв хакер от Сан Хосе: беше откраднал чертежи на авангардни микропроцесори от Интел и се опитал да ги продаде на индонезийски картел. Казваше се Джод Фернандес. Не бе трудно да се открие. Док го чакаше при входа на „Сан Куентин“. Онзи се появи, облечен в костюм с жилетка, който подчертаваше бръснатата му глава и подстриганата козя брадичка.
— Искаш ли работа? — попита го Док, вече извън портала на затвора.
— Искам едно питие. Кой, по дяволите, си ти?
— Тип, който ти предлага работа. Истинска работа, а не такава, която ще те върне там, откъдето излезе.
— Заведи ме първо в Бара на безименните и като начало ми купи едно питие.
По време на тригодишното си пребиваване в „Сан Куентин“ Джод поддържаше компютърната система на затвора и си бе спечелил име в мрежата като гуру в областта на хардуера.