В кухнята Шърли приготвяше кафе. В първия момент изпита съмнения дали я разпознава: остави истерична, разплакана жена, заключила се в спалнята си, а сега в кухнята завари блажена образцова домакиня.
— Здравей — поздрави той. — Кои са тези хора?
— Влаковете не вървят.
— Влаковете?
— За Филаделфия. А е прекалено далеч да отидат пеша, затова ги поканих. Госпожа Финкълстейн приюти няколко баптисти.
— Не те ли интересува къде бях?
— Не. Искам да кажа — да. Къде беше?
— От другата страна на улицата.
— О, чудесно.
— Шърли, да не си пила?
— Мммм… Знаеш ли, Джо, разполагаш с цял магазин, пълен с храна, която не можеш да продадеш. Мислил ли си да я раздадеш?
Спилман не вярваше на ушите си. Представата на Шърли за благотворителност бе да изпрати пет долара в Израел, за да засадят дърво. Тя не даряваше бездомен просяк с втори поглед, а още по-малко — с двадесет и пет цента.
— Сериозно ли говориш?
— Нима ще оставиш всичко да изгние?
Беше странна нощ, която превръщаше съпругите в непознати, а непознатите — в най-добри приятели. Ако светът се е преобърнал с краката нагоре, помисли си Спилман, значи трябва да застанеш на главата си.
— Ще ми е нужна помощ — обясни той.
— Убедена съм, че свидетелите ще откликнат. А и баптистите на госпожа Финкълстейн.
Докато Шърли събираше доброволци из цялата сграда и им обясняваше еврейското понятие мицвах — да правиш добро, — Спилман притича отново през улицата и накара Копланд да го придружи до супермаркета.
— Хайде. И без това едва ли искаш да стоиш в тази къща цялата нощ.
— Напротив — точно това искам. Приятно ми е да седя тук с кучето си и да гледам телевизия. Ей Би Си поднови предаванията си.
— Хайде, Допи, отиваме да раздадем магазина.
— Ти направо си се побъркал — така да знаеш.
Свидетелите на Йехова, баптистите, няколко методисти от Нюарк, половин дузина евреи от горния край на Уест Енд и двама будисти минаха по „Бродуей“ на път за „Сейфуей“. Спилман намери работни престилки за всички. Консерви и кутии, съборени при размириците, все още лежаха по пода. Баптистите веднага започнаха да подреждат всичко.
— Ето какво ще направим — обяви Спилман. — Отворете по два книжни плика и ги сложете в количките. Хората могат да напълнят торбите и да ги отнесат. Не пускайте прекалено много хора да влизат в магазина едновременно. И внимавайте някой да не заспи и да блокира пътеките.
— Колко струва наличната ти стока? — попита Копланд.
— Два милиона вероятно. „Сейфуей“ има възможност да си го позволи.
Бързо се образуваха опашки и в четири сутринта вече се виеха до пряката.
На третия етаж в старата сграда на Насо стрийт за пръв път беше тихо. Нямаше музика, никакви включени радиоапарати или телевизори.
Рони се бе сгушила да спи на един диван. Каролин прекоси помещението и старателно изключи терминала на Ейдриан. Тананикаше си тихичко.
Бо се изправи, протегна се и попита:
— Има ли гладни?
— Прекалено съм уморен, за да ям — отвърна Джод и се отправи към кухнята. — А и нямаме нищо освен пасти.
— Да отида ли за пица? — предложи Бо.
— Ей! — провикна се Джод от кухнята. — Я гледай. — Появи се с купа хайвер в едната ръка и бутилка шампанско в другата. — Това пък откъде се взе? Док?
— Мисля, че двамата отидоха в спалнята — обади се Каролин.
Джод почука на вратата на спалнята и тя се отвори. Стаята беше празна. Върху леглото имаше пет дипломатически куфарчета с надписи: „Бо“, „Рони“, „Ейдриан“, „Каролин“ и „Джод“.
Джод влезе, взе куфарчето със своето име и го отвори.
— Божичко! — тихо възкликна той и отиде да покаже на другите. — Струва ми се, редно е да събудим Рони — прошепна той. — Ще иска да види как изглеждат милион долара в брой.
Вървяха бавно, снегът се сипеше, а стъпките им тихо отекваха; Док разказа на Джоди за плана си да оправи стара моторна лодка, да изкърпи стария си кадилак или дори да купи нов двигател. Разказа й за красивото езеро в Уисконсин с каменна къщурка на малък полуостров, заобиколен от борови гори. Обичал да играе голф или да лови риба по цял ден, а вечер да играе карти и да прави какво ли не. Звучи ли й примамливо това?
— Има ли комари? — попита тя.
— Ужасно свирепи. И се хранят със спрейовете против насекоми.
— Има ли място в гаража за малък модел шевролет?
Той зяпна.
— Господи — възкликна той накрая. — Това вероятно е приказка.
На ъгъла на „Бийвър“ и „Уилямс“ те влязоха в разкошния старомоден бар „Делмоникос“. Докато светът се сблъскваше с XXI век, Док искаше да се върне в XIX век.