— Колко ти предложиха индонезийците? — попита Док, готов да отпие от бирата.
— Не беше достатъчно.
— Колко е достатъчно?
— Парите не ме интересуват.
— А какво?
— Времето — отвърна Джод. — Искам време. Дадох три години от живота си, които никога няма да видя отново.
— Добре — обади се Док. — Посвети ми две години и после целият живот е твой.
— Получих и други предложения.
— Знам — увери го Док. — Ти си страхотно известен.
— Каква е работата?
След като Док очерта проекта си, Джод се огледа из бара и каза:
— Мога да се настаня в Ню Йорк, но трябва да го уговориш с офицера, който ще ме наблюдава през изпитателния ми период след затвора.
Няколко дни по-късно Джод кръжеше бавно около IBM s/ 390 — вертикална кутия от лъскав метал, висока два метра, широка метър и петдесет и дълбока метър и двадесет.
Мейнфреймът. Вътре в кутията имаше сто и двадесет основни процесорни единици, седем операционни системи и повече памет отколкото на всички слонове в Африка. На пода до компютъра се издигаше впечатляваща, висока поне половин метър купчина листа — представляваше ръководството. Инструкция номер едно: включи устройството в електрическата мрежа. Инструкция номер две: постави бутона на „Включено“. Боже милостиви, помисли си той, грабна първите десетина сантиметра листа и започна да чете.
3.
— Сега вие сте войници и трябва да се придържате към военна дисциплина — обяви Док на сформирания екип. — Сигурно ще ви прозвучи пресилено и мелодраматично, но това е единственият начин да завършим проекта навреме.
— Необходимо ли е да отдаваме чест? — попита Бо саркастично.
— Не.
— Да носим униформа?
— Не.
— Харесвам униформите — обяви Рони. — Хайде да си въведем униформа.
— Униформите ще привлекат вниманието, а това не е позволено. В сила е едноединствено правило — обясни Док. — Нямате право да говорите за онова, което правите тук. Никой извън участниците в проекта не бива да заподозре в ни най-малка степен с какво се занимаваме. Повтарям — никой. — Док наблюдаваше лицата им, докато осмисляха думите му. — Вие имате приятели, семейства, любовници и дори врагове — продължи той, — но нямате право да споделяте какво правите. Все едно изпълнявате строго поверителна задача на ЦРУ Тя е абсолютно секретна и секретна означава точно това — секретна! Не се допускат никакви изключения.
— Тогава какво да казваме на хората? — попита Бо. — Говоря с майка си почти всеки ден. Ако не се обадя, тя ще ме издири и ще цъфне тук.
— На майка си ще кажеш, че си нает от софтуерна компания в Ню Йорк и работиш по проблем 2000. Не казвайте нещо, ако сте в състояние да го спестите. Някой ще има ли проблем в тази насока?
— А какво ще стане, ако нарушим правилото? — попита Ейдриан.
— Въпрос на лична чест е да не го правите — отвърна Док. — Не възнамерявам нито да ви следя, нито да подслушвам телефоните ви.
— Но ако все пак го сторим? — настоя Ейдриан.
— Тогава си заминавате. Довиждане, Adios. Никакви пари няма да видите, никаква тръпка или забава, както и никакъв бонус от милион долара.
— А ти как ще разбереш?
Док изгледа Ейдриан свирепо. Мина му през ума, че е допуснал грешка. Май не биваше да остави хлапето да напусне Пен Стейшън. Трябваше да му купи билет за връщане и да го отпрати обратно във Флорида. Ала в момента то стоеше тук, на Насо стрийт. Замечтаният му поглед и изражение сакаш казваха: „Не желая да следвам никакви правила.“ По дяволите!
— Проблеми ли смяташ да създаваш, Ейдриан? — сряза го Док.
— Просто не обичам правилата. Независимо чии са.
— Можем да спорим за нещо друго — и не се съмнявам, че ще го правим, — но не и за това. Ако не ти допада, Ейдриан, съжалявам. Това е краят. Омитай се още сега.
Док грабна телефонен апарат, набра „Справки“ и каза:
— „Амтрак“, ако обичате.
— Почакай секунда — обади се Джод. — Остави ме да по-говоря с него.
— Моля.
Джод обгърна раменете на Ейдриан и го отведе в ъгъла.
— Какъв ти е проблемът? — тихо попита Джод.
— Не понасям никакви правила.
— Ще спазваме едноединствено. Един хакер трябва да е наясно, че проговори ли, ще го заловят и ще му отнемат играчките. Там, във Флорида, имаш стар скапан персонален компютър. А тук виж с какво разполагаш! А и всичко останало. Нали не искаш да ти се изплъзне?
Напушен, Ейдриан скръсти ръце върху гърдите си.
— Това не е като в училище — продължи Джод. — Ясен си ми що за тип си, Ейдриан. Ти си хлапето, което никой не харесва. Хлапето, на което всички се присмиват, защото си толкова дяволски умен. Използваш интелекта си като оръжие, за да се разправяш с тях, нали? Присмиваш се на чуждите грешки, съучениците ти те мразят, а и ти ги мразиш. Прав ли съм? Виждам го в очите ти. Будалкаш се с влаковете, защото това ти създава усещане за мощ и власт и всеки път, когато го направиш и не те заловят, се чувстваш още по-силен. Но чуй следното, малко лайно такова. Док те откри и това означава, че рано или късно ще те заловят и тогава ще те пратят в пандиза като мен. Док те отърва да не попаднеш в истинска беля и си му длъжник. Всички ние сме му длъжници. Всички сме минали по твоя път. Бо, Каролин, Рони и аз — всички сме умници, на всички са се присмивали и са ни се подигравали, всички сме си мислили за възмездие. Именно възмездието ме тикна зад решетките. Док иска от нас да свършим нещо важно. Щом нямаш ум да го преглътнеш, щом не си в състояние да контролираш шибаните си глупости и дребнави мисли за възмездие и как да си го върнеш тъпкано, ами наистина — забрави. Такъв егоист ли си, че не разбираш? Да не би да си просто поредният жалък задник? Тук не разполагаме с време, за да се правим на луди. Или влизай в проекта с нас, или си заминавай за Орландо. Някакво колелце се завъртя в ума на Ейдриан и той схвана, че за пръв път с него се отнасят като към възрастен. Или за последен.