— Е — попита го Док един ден през 1998, — ще успеем ли да спасим Ню Йорк?
— Не и без чужда помощ — отвърна Бо. — Нужен ми е някой отвътре, за да ми набави паролите. Без тях при настъпването на 2000 година съм загубен. Намери ми шпионин.
— Никакъв проблем — увери го Док. — Те са из целия Интернет.
Да се намери вътрешен човек с ключова позиция в командния център на компанията, беше къдекъде по-лесно, отколкото да се открие компетентен хакер. Никой не разбираше по-добре проблемите, свързани с вируса на хилядолетието, от опитните професионалисти, които седяха зад командните табла. Тези мъже и жени комуникираха изключително и предимно по Интернет, като често използваха псевдоними, за да прикрият самоличността си. Инженери от електроцентралите, програмисти от телефонните компании, експерти в транзитните системи и десетки други си разменяха идеи в киберпространството.
Док се включи към потребителската мрежа и за месец откри инженер, който предаваше съобщения под името „Висок волтаж“. Висок волтаж беше старши оператор в контролния команден център на „КонЕд“ и не криеше убеждението си, че електрическото захранване ще сдаде. Док започна да изпраща на анонимния инженер местонахождения на вируса на хилядолетието, които Бо бе открил, но програмистите на компанията, работещи по проблема, бяха пропуснали. В замяна Висок волтаж го снабдяваше с тайни документи и системи, използвани от компанията. Вече разполагаха с вътрешен човек и от този момент нататък работата им потръгна несравнимо по-бързо.
С напредването на работата те започнаха да се наричат Среднощен клуб. Рони поръча тениски с изображението на небо\2търгачите на Манхатън нощем. Работеха непрекъснато и към края на 1998 бяха уточнили истинското състояние на готовността на града за предстоящото невидимо нападение. Очертаваха се изключително мрачни перспективи.
След като похарчи няколко стотици милиона, за да се справи с проблем 2000, „КонЕд“ притежаваше най-съвършената програма в сравнение с която и да е друга електрокомпания в света, ала огромното съоръжение изцяло зависеше от всевъзможни дефекти, които заплашваха да се явят в североизточния електрически кръг. Сложността на вътрешно свързаните системи свеждаха шансовете на подстанциите по веригата да направят необходимите точни промени към нула. Предварителните проучвания, в случай на авария, сочеха провал. Ако спре електричеството, нищо друго нямаше да има значение.
Телефонната система разполагаше с най-добри перспективи за оцеляване, защото „Бел-Атлантик“ правеха всичко, за което се сетиха на ниво компания, за да решат проблем 2000 — заменяха вградените чипове в системите и проверяваха всяко устройство за надеждност. На местно ниво обаче работата бе неравномерна и недостатъчна, а и „Бел-Атлантик“ представляваше част от по-широки взаимосвързани системи. Именно тези връзки бяха изключително уязвими и заплашваха да се провалят.
Отделът за опазване на околната среда разполагаше с една от най-старите и архаични компютърни системи, която членовете на Среднощен клуб бяха виждали някога. Подобно на много градски служби и тази се ръководеше от висши чиновници, които се затваряха в собствен, херметически изолиран свят. Системите им работеха безотказно от десетилетия и те не виждаха причина да ги подменят.
— Просто се налага ние да го сторим вместо тях — обяви Док.
Властите, отговорни за метрото, бяха разпознали задаващия се проблем достатъчно рано и като цяло усилията да се справят с него се намираха в забележително напреднал стадий, но самата контролна система за движението на влаковете бе древна — почти не бе променяна от 50-те години. Предимството на тази антика бе, че електрическите релета представляваха всъщност механични уреди без никакви вградени чипове. Самите влакове щяха да са в безопасност, но проблемът се криеше в автоматизирания център за контрол на движението, разположен на Джей стрийт в Бруклин. Ейдриан откри неподозирани пропуски, в резултат на които екраните щяха да загаснат и операторите нямаше да са в състояние да установят къде се намират влаковете. И радиокомуникационната система на метрото не представляваше кой знае каква надежда — тя зависеше от неподменени срещу вируса чипове в радиопредавателите. Когато екраните и комуникациите престанат да функционират, системата щеше да спре незабавно.