С приближаването на края на века градът един от първите осъзна най-непосредствената опасност — вируса на хилядолетието. Ето защо през 1996 кметът Джулиани натовари специален комитет да разреши задачата. Според предварителното проучване на компютрите на градската управа вирусът на хилядолетието владееше шестстотин осемдесет и седем важни системи. Две години по-късно, след като изхарчиха триста милиона долара, четиристотин петдесет и три системи продължаваха да са в негов плен. До лятото на 1999 година градът започна да си дава сметка, че за унищожаването му не биха стигнали средствата на цялата държавна хазна. Наистина изхвърлиха или подмениха редица системи, но скъпите сложни нови системи изискваха много време за инсталиране, а и непрекъснато възникваха затруднения: преобразуването на наличните данни така, че да не се влияят от вируса на хилядолетието, само по себе си представляваше процес, пълен с неочаквани изненади. В света сигурно нямаше друг град като Ню Йорк, който така усърдно да се занимава с отстраняването на проблема, но не бе никак лесно да се прочистят многобройните системи. Оказа се почти невъзможно да се открият всички заразени връзки и изцяло да се обеззарази софтуерът. А и както често става при боравенето със софтуер, на всеки четири отстранени грешки възникваше вероятността от допускането на една нова. Точно това за пореден път потвърдиха тестовете. Отделът по опазване на околната среда самодоволно съобщи, че няма никакви проблеми. През 1999 обаче направиха проверка: прекъснаха водоснабдяването за тридесет секунди и вградени чипове в част от контролните системи блокираха клапите на основния резервоар. Подмениха помпите, но системата пак не издържа на изпитанията. Дванадесет от четиринадесетте водоснабдителни станции на града също не се справиха с теста.
Никой не знаеше какво ще се случи в полунощ. Дори ако по чудо водоснабтителната система на града оцелееше, тя продължаваше да зависи от годността на „Кон Едисън“ да не преустановява електрозахранването. През 1965 и 1977 Ню Йорк бе оставал без електричество, но сега огромната компания разполагаше с достатъчно време да подготви, да напише и огласи чрез медиите материали, пълни с успокояващи думи. В утрото на последния ден от годината деловите хора почти не вярваха в способностите на градската управа или на Отдела за работа с обществеността на „КонЕд“. Затова се заеха с последните приготовления по опазване на личния си дребен малък бизнес и кварталите, където живееха — разпространяваха листовки; проверяваха изправността на портативни радиостанциии; чистеха и зареждаха оръжия.
Като реакция срещу обилието от материали по проблем 2000 и без да забравя хаоса от 22 август, предизвикан от Глобалната система за позициране, градът, неохотно започна да си изготвя програма за тотално преустановяване на всички услуги. За целта събираше парчета и части от разни стари планове за оцеляване при прекъсване на електроснабдяването или при цивилни безредици. Но понеже тази програма бе предмет на несравнимо по-малко внимание отколкото фойерверките при традиционното посрещане на Новата година на Таймс скуеър, тя така и никога не бе довършена, одобрена или приложена. Независимо от това Отделът за връзки с обществеността получи нареждане да оповести за наличието на такава програма. Носеха се слухове, че кметът е изградил в Световния търговски център таен бункер, който — ако градът се превърне в бойна арена — ще служи за команден пост. Самата същност на бункера представляваше тайна: бащите на града не желаеха да всяват паника.
Ала може да се стигне до паника, мислеше си капитан Ед Гарсия, докато вървеше по „Бродуей“ към всекидневната закуска с Доналд Копланд и момчетата. Искаше му се служителите от градската управа да прекарат един час в участъка му, та да му се отвори възможност да им обърне внимание върху липсата на хранителни запаси, вода и гориво, да ги попита къде в града смятат да изградят временни убежища. Ако метрото спре, във вагоните му ще окажат стотици хора, а ако „КонЕд“ прекъсне електроподаването… По дяволите! Нищо не е готово, защото никой не вярва, че нещо ще се случи. Гарсия разбираше от политика и не желаеше да си спечели име на човек, предизвикващ с приказките си паника. А и нямаше да помогне особено. Вчера изрече фразата „вирус на хилядолетието“ пред началник на управление, който го попита: „За какво говориш?“ В 6,30 сутринта Гарсия влезе в закусвалнята „Берни“ на ъгъла на 85-а улица и „Бродуей“, поръча си бъркани яйца и препечен хляб и си наля чаша кафе. Гарсия — четиридесет и пет годишен, висок малко над метър и осемдесет, едър и впечатляващ в униформата с два реда месингови копчета — постави шапката и дипломатическото си куфарче на масата отзад, както правеше всеки ден. Беше петък, началото на дълъг новогодишен уикенд. Порядъчните граждани на Манхатън трескаво се подготвяха да пият прекалено много и да носят смешни малки карнавални шапки както в най-обикновена новогодишна нощ. Той самият бе посрещал двадесет и пет пъти Нова година като ченге, но след броени часове освен пияниците аматьори, които щяха да повръщат из радиоколите на полицията, щеше да се изправи и лице в лице с откачилите по настъпването на третото хилядолетие, с очакваните нападатели от космоса и религиозни фанатици, предричащи края на света. Всичко това щеше да започне доста преди полунощ и преди евентуалното спиране на електричеството.