Включи телевизора в кухнята точно навреме, за да попадне на репортаж от Уелингтън, Нова Зеландия, първият голям град, който щеше да бъде засегнат от компютърния вирус на хилядолетието. — …накратко: експлозия в нефтена рафинерия из покрайнините на Уелингтън в двадесет минути след полунощ конкурира илюминациите от хилядите фойерверки и осветява този чаровен град. До момента районните електроцентрали тук и в Окланд не са прекъсвали работа, но получаваме съобщения за спиране на тока в останалите части на страната. Селските области, изглежда, са пострадали най-много и местните власти разпространяват инструкции какво да се прави при създалото се положение. Не е известно обаче колко души в засегнатите райони ги чуват.
— Джон — прекъсна го водещият, — студено ли е в Уелингтън?
— Тук сме в южното полукълбо, Уилям, и е средата на лятото, така че отговорът е: не, не е студено, но много хора са доста изплашени. А други са, меко казано, сериозно подпийнали. Е, все пак е Нова година.
Копланд намали звука и се загледа в преминаващите по екрана реклами. Светът започваше да се разпада, но това не беше причина производителите да спрат да продават стоката си. Обърна се отново към компютърния терминал — готвеше се да прочете личните си писма, когато телефонът прекъсна обичайния му ритуал. Вдигна слушалката.
— Копланд.
— Гледаш ли телевизия? — попита Бил Пакард.
— Да — отвърна Копланд. — Бива си го шоуто.
— Мен ми се щеше да не гледам — сподели Пакард. — Ти се оказа прав.
— Ще ми се да не бях — излъга Копланд. — В закусвалнята лиси?
— Всички сме тук.
Бил Пакард живееше през три преки със съпругата и двете си деца. Отчасти случайно, но отчасти и нарочно Копланд, Пакард, Гарсия и Спилман продължаваха да живеят в квартала в горната част на Уест Сайд, където израснаха. През годините Копланд едва не започна да се хвали пред тях с плановете си за „Чейс Манхатън“. Щеше да изпита огромно удоволствие да им подхвърли небрежно: „Знаете ли какво ще направя, приятелчета?“ Пакард и Спилман вероятно щяха да сметнат плана за доста находчив и да се засмеят, но не се съмняваше, че Ед Гарсия щеше да го арестува. Трудно му бе да погажда мръсни номера на хора, които познаваше, откакто беше проходил, но вече го правеше в продължение на пет години. Голяма работа — всичко ще приключи до сутринта.
— Ще засегне Сибир след около четиридесет и пет минути — продължи лекарят, — а два часа по-късно и Япония.
— Да вървят по дяволите руснаците и японците — обади се Копланд. — Така само ще си получат заслуженото. Как са нещата в болницата?
— Притеснявам се. Почти всички проклети уреди са с вградени чипове, а никой не е бил проверен.
— Това е лудост — отсъди Копланд.
— Знам. Срещах се с някои от началниците. Шибаните бюрократи не разбират сериозността на проблема.
— Нужна ли ти е помощ?
— Господи, да! Но според началниците това не е предвидено в бюджета, така че дори не мога сам да осигуря помощ. Много гнусна история.
— Продаде ли си ценните книжа?
— Да.
— Изтегли ли парите от банката?
— Да.
— Складира ли храна и вода?
— Да, както и батерии. Какво е това? Инспекция ли?
— Не забравяй и свещи — добави Копланд. — Не можеш да управляваш болницата, но можеш да се погрижиш за себе си, нали?
— Прав си, предполагам — съгласи се лекарят. — Ще те видя ли довечера?
— Мисля, че не — отвърна Копланд. — Ще остана в офиса доста след полунощ.
— Е, ако имаш възможност, отбий се. До скоро. Веднага щом затвори, телефонът звънна отново.
— Копланд.
— Док се обажда. Видя ли новините?
— Да.
— Гледай какво става из цяла Нова Зеландия. Рафинериите, светофарите, електричеството. Окланд е останал без вода. Ще идваш ли тази сутрин?
— Както всеки друг ден, Док. Джоди и аз имаме пресконференция в 9,30 в банката.
— Според мен жуналистите ще бъдат доста заети тази сутрин — отбеляза Док. Не се изненадвай, ако не се появят.
— Нищо няма да ме изненада днес — увери го Копланд.
— Не бих бил толкова уверен, Доналд. Всички ще бъдат изненадани днес, дори и ти.
— Убеден съм, че си прав — съгласи се Копланд и отпи от кафето. — Виж, самолетните катастрофи и спирането на електричеството положително ще поразстрои някои от нашите хора, но не ми пука. Всички ще се явят днес и ще работят до полунощ. Това ще е най-заетият ни ден.
— Бива си те, Дони, момчето ми, караш всички ни да работим като роби. Не се притеснявай, шефе. Всички са в течение какво трябва да правят.
Копланд включи електронната поща и разпозна, че първият адрес е на бившата му съпруга, Мари, преродила се християнка, която от време на време му изпращаше съобщения, с които го приканваше да се обърне към Господ и да чете Книгата на откровенията. Поколеба се, преди да отвори съобщението. В главата му прозвуча мелодията „Времето настана днес“. Нямаше особена причина, да се сети за тази мелодия — впрочем тя често се въртеше в главата му. Тиктак, тиктак. Копланд постоянно отчиташе времето. И сега погледна към ръчния си часовник „Ролекс“, купен за двадесет хиляди долара, независимо от трите дигитални часовника в кухнята. Имаше чувството, че животът му изтича с всяко тиктакане на часовника. Затова си бе наложил да успява във всяко начинание, с което се захващаше. Разполагаш с определен брой часове, често си напомняше той, и ако не въведеш ред и дисциплина за всички, ще настъпи хаос. Резултатът от прилагането на такъв безмилостен режим в продължение на две десетилетия бе четиридесет и три годишен мъж, напрегнат като изопната струна.