Идеята да ограби милионите на „Чейс“ така бе завладяла Копланд, че всичко, което се изпречваше по пътя му, изчезваше от живота му. С времето този списък включи съпругата му и сина му. И двамата започнаха да презират неговата отдаденост на бизнеса, компютрите и компаниите, които създаваше. Преди три години Мари откачи и се присъедини към християнска култова група в Аризона. Миналата година синът му Еди навърши осемнадесет; обяви, че не желае да има нищо общо с машини, компютри или бизнес, прибра отделените на негово име пари и избяга в Лос Анджелос. Копланд откри, че предпо-чита да живее сам с Микро и Стария Мислител — две същества, способни да го даряват с безусловна любов.
Въздъхна и отвори електронното писмо от бившата си съпруга, готов за яростната атака.
„Съдбовният ден настана — започваше съобщението й. — Хилядолетието пристига довечера и с него започва хилядолетното господство на нашия господар Исус Христос. Само праведните ще бъдат спасени. Светът, какъвто го познаваш, утре няма да съществува. Онези, които са се прекланяли пред идоли, ще треперят пред Господаря в деня на Страшния съд. Спри се, Доналд. Обърни се към Исус.“ Тази сутрин не му трябваха подобни безсмислици и глупости. Господи! Религиозните фанатици се бяха развихрили от месеци: предричаха какви ли не ужаси и разрушения с настъпването на новото хилядолетие. А иронията всъщност бе, че не подозираха колко са прави. Вирусът на хилядолетието щеше да доведе до всевъзможни ужаси, но не точно такива, каквито тези глупаци си представяха. Благодаря ти, Мари, и сбогом.
Животът, мислеше той, би бил къдекъде по-прост, стига само да се отървеш от всички хора с непоклатими убеждения и абсурдни суеверия, които при това си въобразяват, че имат отговор за всичко. Компютрите бяха далеч по-симпатични; те правят каквото им наредиш и не проповядват.
Напълно модерен човек, Копланд бе разделил мозъка си на изрядни участъци. Чувството за вина стоеше заключено в затънтено ъгълче, откъдето не пречеше на бизнеса; любовта, която навремето познаваше, бе прибрана някъде наоколо. Нямаше представа защо детето му не се интересува от нещата, които имат стойност за него, нито защо бившата му съпруга откачи по религията. Знаеше единствено, че и двамата го бяха разочаровали, бяха отритнали онова, което той ценеше — но не и парите му, — и го оставиха да преследва целите си сам. Бяха като самолетната катастрофа на Маршаловите острови — нещо толкова далечно, че можеше да бъде пренебрегнато.
Преди да излезе, остави електронна бележка на икономката да поръча кучешка храна. Хвърли бърз поглед към обезопасителната система, увери се, че всички прозорци и врати са заключени, и се сбогува със Стария Мислител и Микро. След като се погрижи за семейните въпроси, той се спусна в гаража, за да се качи в колата и да отиде на работа.
Поршето се движеше плавно по 85-а улица. На „Бродуей“ Копланд паркира в резервирания участък пред закусвалнята на Берни.
— Ето го и лично кралят на преуспяващите — обяви Пакард, докато Копланд сядаше.
— Вече десет години плещиш подобни щуротии, Бил.
— Ще закусваш ли? — провикна се Берни.
— Днеска не, Берни.
— Тогава защо мислиш, че имаш право да паркираш в запазения ми участък? Ед, глоби го.
— Би трябвало да го сторя — съгласи се полицаят. — Е, какво? Ще спасяваш ли света довечера, Допи?
— Не, но ще спася бая банки.
— Надявай се.
— Е, плати си и поеми рисковете, нали така? Да ви кажа — намерих бележка от Мари. Довечера светът ще свърши. Внимавайте.
— Права е — обади се Гарсия. — А и самият ти го повтаряш от години. Бил изпрати жена си и децата в Мейн.