— Ти си дяволско копеле, Док. Знаеш ли го? Хайде да изчакаме да видим какво ще кажат федералните власти.
— Ти си шефът, Доналд — отвърна Док ухилен. — Можеш да вземеш решението, когато поискаш. Използвай паролата „Червено“, иди в DOCCM.EXE, натисни „Екран“ и бутонът ще се появи на монитора ти.
Док отново погледна телевизора. Тълпите на „Ла Гуардия“ продължаваха да скандират, полиция пристигаше на летището, истерични хора се мъчеха да хванат такси или автобус.
— Доналд — обади се Док, — не ти ли се струва странно, че докато светът се разплита като евтина жилетка, ти мислиш единствено за себе си. Имаш компания, която те чака да я ръководиш. Всички наши клиенти до един ще писнат и ще по-искат уверения, че софтуерът, който сме им продали, ще работи.
— Всички да вървят по дяволите. Днес няма да отговарям на никакви обаждания. Ти ги поемаш.
— Ще ходиш ли на пресконференцията в банката?
— Да, за да спазя благоприличие.
— Господи, и това ли доживях да чуя.
Копланд тръгна към асансьора, за да слезе в кабинета си на първия етаж. Долу персоналът вече прииждаше и се подготвяше за дългия ден. Във въздуха се носеха новините от западната част на Тихия океан, но хората, като че ли ги приемаха лековато и показваха съвсем бегли признаци на нервност. Копланд забеляза няколко бутилки шампанско и скъпи подаръчета по някои празнично украсени бюра. Прозвуча карнавална свирка, в коридора се разлетяха конфети.
— Честита Нова година, господин Копланд.
В Ню Йорк бе почти 8,00 сутринта. В Сибир беше полунощ.
5.
Обсебен от мисълта за милионите на „Чейс“, Копланд не забелязваше какви ги вършат членовете на Среднощен клуб под носа му. Док се надяваше шефът да прекара деня, вторачен в червения бутон, а и бе измислил няколко мръсни трика, та да държи Копланд настрана.
Док се смяташе за идеалист в една култура, където хората над осемгодишна възраст се присмиват на идеалите. Америка в края на XX век бе една цинична нация, но на Док не му пукаше. Той бе съхранил вярата си и ако в края на хилядолетието настъпеше ужасна тъмнина, искаше да съхрани частица светлина и остров на надеждата. Най-близкият и удобен остров бе Манхатън.
Не схващаше съвсем ясно защо пренаселеният и гъмжащ от живот град го привлича толкова. Лесно бе да се говорят лоши неща за Ню Йорк, дори да го мрази човек, но в сравнение с него всеки друг град изглеждаше второстепенен. Ню Йорк разполагаше с повече пари, власт, влияние и необикновени хора, които пристигаха отвсякъде, за да станат част от него, ала независимо от грандиозната архитектура и огромните му мащаби нюйоркчани успяваха да сведат града до разбираеми, понятни размери. Голямата ябълка бе най-човешкият град. Хората разговаряха помежду си, макар и не винаги любезно. Кореняците превръщаха кварталите си в малки селца и се грижеха един за друг. Док се бе приспособил. Обичаше метрото и играта на шах на площад „Вашингтон“. Допадаше му вечно забързаният живот в центъра и Сохо. Научи се да си поръчва „черно“ кафе, защото другото го сервираха с мляко. Ненавиждаше климата, но Ню Йорк бе град на интериорите и на елегантните убежища от горещината на лятото и студа на зимата. Често си мислеше за последните кадри от филм на ужасите за края на Студената война: самотен американски военен самолет В-52 прелита над Статуята на свободата, прицелва се в Емпайър Стейт билдинг и унищожава града с термоядрена бомба. Когато Америка се готвеше сама да се стисне за врата, пулсиращата вена бе Ню Йорк.
От съзнанието на Док не се изличаваше споменът за една случка, на която стана свидетел наскоро след като бе пристигнал в града: разхождаше се из центъра и разглеждаше забележителности; неочаквано видя силна, дългокрака жена, висока над метър и осемдесет — носеше къса пола „Шанел“, обувки „Шарл Жордан“ и чанта „Гучи“; впечатлиха го гримът и прическата й — като за пред камера — и безпогрешният й вид на нюйоркчанка; тя сякаш стреляше и разпръскваше наоколо куршуми с победоносен израз в очите. Извисяваше се над ниските набити мъже по Шесто авеню, високомерно пренебрегвайки отправените към нея погледи; стъпи на платното точно пред приближаващо се такси, принуди шофьора да удари спирачки и да натисне клаксона. Без дори да погледне към волана, почука с елегантния си пръст, увенчан с безупречен маникюр, по предното стъкло и се понесе по 43-та улица, а в очите й се четеше, че е готова да унищожи всеки, който се изпречи на пътя й.
По-късно почти всекидневно виждаше в Манхатън подобни сепващи гледки. Вероятно затова обичаше града и смяташе, че заслужава да го спаси. Ню Йорк бе Мека за хората, достигнали върха на способностите си, и ако те пропаднат, светът ще загине. Вирусът на хилядолетието вече сееше разруха в другия край на глобуса, но ако Ню Йорк оцелее, щеше да оглави пътя към възстановяването.