В 7,55 Висок волтаж се обади от „КонЕд“.
— Док? По обед ще опитам отново да се добера до паролите, но не храни големи надежди. Ще ти звънна по-късно.
Той затвори, но отказваше да се обезсърчи. Оставаше му единствено да чака. Включи телевизора, за да наблюдава как вирусът на хилядолетието започва да превзема първата от единадесетте часови зони на Русия.
След като прекара девет години в издирването на стари IBM майнфреймове, Док знаеше, че властите в източносибирския град Магадан контролират с два стари IBM s/370 машини електрическата си мрежа, захранвана с атомна енергия. Компютрите поддържаха античния софтуер, който определено не бе в състояние да се справи с вируса на хилядолетието — следователно в мразовитата зимна нощ половинмилионното население на Магадан щеше да остане в абсолютна тъмнина, а може би и изложено на ядрена катастрофа. Реакторът в Магадан щеше да е първият от стотиците по пътя на вируса. Каквото щеше да се случи там, щеше да е показателно и да подскаже какво още да се очаква през деня.
Сигурен в приближаването на угрозата към невинния град и не по-малко убеден, че руснаците също го съзнават, Док се надяваше инженерите от електроцентралата да проявят достатъчно здрав разум и да я спрат, докато все още разполагат с време. Ядрените инженери бяха сред най-предпазливите и практичните хора на планетата. Човек не си играе с пропуквания на ядрени реактори. Док почувства как се напряга. Запали цигара, погледна часовника и изпрати електронна поща на Джод: „Включи се към компютрите на руснаците.“ Пробяга по телевизионните канали — търсеше новини от Сибир. Си Би Ес все още предаваше от Нова Зеландия, Ей Би Си и Си Ен Ен бяха в Москва, Фокс поддържаше връзка с космическата станция, а Ен Би Си имаха човек във Владивосток — на хиляда и петстотин километра западно и два часови пояса след Магадан.
Репортерът на Ен Би Си с кожена шапка и подплатено палто стоеше пред ядрената електроцентрала във Владивосток, заобиколен от десетсантиметров сняг.
— Открояващите се зад мен бетонни кули ясно подсказват, че този град, както и повечето в Русия, разчита на електричество, добито от атомна енергия. Два милиарда души по света получават електричество от атомни електроцентрали.
Всяка е с уникална компютърна система. Операторите тук вероятно са сигурни, че нито една връзка или подсистема няма да бъде засегната от вируса на хилядолетието. Иначе трябва да изключат реактора. С вътрешна температура от близо 300 градуса по Целзий, реакторите се охлаждат бавно. Процесът може да продължи и три дни.
Камерата се плъзна по малка, но нарастваща тълпа от местни жители, която се стичаше пред затворения с верига вход на централата.
— Хората тук знаят за вируса на хилядолетието; знаят какво се случи в Микронезия и Нова Зеландия, но още не сме открили човек, който говори английски. Един момент…
Репортерът заговори на руски с набита млада жена, която носеше обемист транзистор.
— Да — отвърна тя, — малко английски. Това е хем радиопредавател, хем късовълнов апарат.
— С кого разговаряте?
— С приятел в Магадан. Там сега вече е… — Тя погледна часовника си — …2000 година.
Тя увеличи звука, така че хората наоколо да чуват. Репортерът слушаше коментара на руски и едновременно превеждаше:
— Слушам късовълново предаване от частно лице в Магадан, Сибир, дами и господа. Той казва, че токущо е изгаснало електричеството. Да, да… Точно така. Властите токущо са изключили реакторите, а температурите са 20 градуса под нулата.
Сред тълпата се надигна отчаян вик. Док остана абсолютно неподвижен, забил поглед в екрана. Операторите в Магадан не разполагаха с друг избор. Инженерите на централата бяха прекъснали потока пара към реакторите, спрели турбините и Магадан, заедно с Петропавловск и целият полуостров Камчатка потъна в тъмнина. Някогашното сърце на съветската военна промишленост в района на Тихия океан, сега Източен Сибир, посрещаше новото хилядолетие в тъмнина и страх.
Върху екрана камерата на Ен Би Си улови първите секунди от зараждащ се бунт във Владивосток. Независимо от опасността сривът в компютрите да предизвика неконтролируема верижна реакция, гневни граждани настояваха централата да продължи да работи и дори щурмуваха вратите й. Изневиделица се появи милиционерски взвод с бели каски и нападна тълпата със сълзотворен газ и палки. По снега потече кръв. Чуваха се пронизителни писъци, викове и крясъци — свидетелство за руската агония, — както и фученето на ледения, пронизващ вятър. Внезапно екранът почерня. Вирусът бе достигнал Евразия. Човечеството откликваше с угнетение и невежество.