— И на теб, доктор Даунс. Благодаря.
Започваше се.
С напредването на деня страхът и напрежението, завладяващи знаещите, рационални хора, заплашваха да станат нетърпими до пладне, да не говорим за полунощ. Да си остане вкъщи, бе добър подход за всеки със семейство.
Чу шум в коридора и надникна точно навреме, за да види ръководителката на Отдела за връзки с обществеността Джоди Максуел — залепена за стената, тя въздишаше и стенеше от раздразнение.
За пресконференцията с главния финансов инспектор на банката Джоди бе облякла пълното си, изразително тяло в бледозелен костюм на Армани. Почти тридесетгодишна, тя представляваше образец на общоприетото делово поведение. Знаеше всичко за успешното ръководене на отдела си, а същевременно разбираше и от компютри; освен това притежаваше неподправена земност, която допадаше на Док.
— Какво ти става? — попита той загрижено.
— Не мога да повярвам — отвърна тя. — Първо съседът ми излезе на балкона и от третия етаж запокити лаптопа си на улицата. Чух трясък и писък. Показах се да видя какво става — стоеше там с налудничав вид като Джек Никълсън в „Сиянието“ и с див поглед гледаше към тротоара. За малко да уцели една жена, която — азхождаше кучето си.
— Уау! възкликна Док. — И какво обясни?
— Точно това ме изплаши. Не каза нищо. После в метрото група лунатици се опитваха да раздават листовки, но хората отказваха да приемат шибаните им книжки. Тогава започнаха да ги хвърлят в лицата на пътниците. Казвам ти — същински ад. Откажете се от греховния си живот, пишеше по листовките. Денят на Страшния съд дойде. Всички бяха азиатци, май корейци. Хората направо се сащисаха. Някакъв тип удари кротка женица и счупи очилата й. Слязох една спирка по-рано и дойдох пеша. Навън е истинска лудница. Хората са с карнавални шапчици и надуват всевъзможни свирки. Видях и разсъблечена жена с „2000“, изписано през гърдите й. Честна дума.
— Искаш ли чаша кафе?
— А какво ще кажеш за едно уиски?
— Или водка?
— Още по-добре. Доналд пристигна ли?
— Той е долу и те чака.
— Трябва да проведем пресконференция с банката днес сутринта, но не знам…
Гласът й замря.
По телевизията Си Ен Ен предаваше от Москва, където разтревоженият руски министър на информацията обявяваше въвеждането на военно положение в Сибир.
— Какво става? — попита тя Док.
— Руснаците токущо си платиха за лоша грешка — обясни той. Сибир няма никакви компютри освен по нефтопроводите, газопроводите и реакторите, но руската инфраструктура е страшно объркана. Телефонната система е антична, със старовремски механични релета и не би трябвало да възникнат проблеми. Москва и Петербург ще пострадат, но по-голямата част от селска Русия живее все още в XIX век. Вирусът на хилядолетието няма власт да попречи на един кон да оре нивата.
— Фантастично — не се въздържа тя, настанявайки се удобно. — Ужасяващо, но фантастично.
Док й наля двойна водка. Шумна група служители мина край кабинета: смееха се и чистеха дрехите си от полепналите конфети. Чуваха се пожелания: „Честита Нова година“, някой наду свирка в коридора.
— Не искаш ли да се присъединиш към купона? — попита Док.
— Чакай да си поема дъх — помоли тя. — Яж, пий и се весели, защото утре ще умрем.
— Аве, Цезаре — добави Док. — Не се притеснявай. Нещата не са толкова ужасни, колкото изглеждат.
По телевизията Си Ен Ен предаде за три спонтанни антиядрени демонстрации в атомните централи в Орегон, Калифорния и Пенсилвания.
— Никаква ядрена енергия! Никаква ядрена енергия! — крещяха хората.
За разлика от руските си колеги американската полиция поне този път гледаше така, сякаш хората наистина имат право.
В 8,45 Копланд бе в кабинета си; върху един от компютърните монитори бе изобразен червеният бутон, на друг се виждаха данни за продажбата на средства за борба с вируса на хилядолетието. VIAS, TPRO и DDIM — компании сходни на неговата — също продаваха софтуер срещу вируса и предлагаха услугите си. Акциите на всички се бяха покачвали стабилно през последните три години, но през последния декември спряха. Компаниите, занимаващи се с борба с вируса на хилядолетието, вече нямаха капацитет да поемат повече работа и не бяха в състояние да поемат нови клиенти, защото сякаш всички програмисти на света се бяха свършили. На Копланд не му пукаше. През последната година той увеличи двойно заплатите на програмистите си, за да ги задържи, а допълнителния разход си възвърна от клиентите. Днес той проявяваше единствено любопитство. През последната седмица ликвидира всички акции и ценни книжа, които притежаваше, и ги превърна в пари в брой. Вече нямаше нищо по банките. Утре, ако всичко върви по план, щеше да е неимоверно по-богат.