Копланд се опита да се разсее, като наблюдава началото на работния ден на борсата. От юни насам всяка по-голяма корпорация в Америка имаше задължението да обяви дали е взела мерки да се справи с вируса на хилядолетието. Корпорации, неспособни да докажат готовността на компютрите си да влязат в XXI век, видяха как стойността на акциите им пада до рекордно ниски стойности. Някои, заплашени, че ще бъдат съдени, обявиха банкрут и излязоха от бизнеса. Списъкът на корпорациите се прегрупираше по изненадващ начин. IBM беше по-силен от всякога, но „Дженерал Мотърс“ бе затънал в дълбоки води — същински кораб без рул. Подобно на други големи компании „Дженерал Мотърс“, оборудвана с безчет компютри в безбройните си поделения, където цареше истински бюрократичен хаос, направо не знаеше с колко системи разполага. Дъщерната й компания „Дженерал Мотърс Електроникс“ — производител на компютърни чипове за превозните средства на „Дженерал Мотърс“ — бе пуснала милиони бройки от изделията си, заразени с вируса на хилядолетието, но вместо да се справи с проблема на ниво инженери и техници, директорите на „Дженерал Мотърс“ прехвърлиха всичко в ръцете на адвокатите. Междувременно задвижваните от компютри роботи в заводите за сглобяване на „Дженерал Мотърс“ бяха програмирани да спрат работа в полунощ, но дори да функционираха както обикновено, те нямаше да имат особено много работа, защото хиляда и триста от доставчиците на корпорацията имаха проблеми с вируса. През последните няколко седмици „Дженерал Мотърс“ отчаяно се опита да инсталира нови системи, но се сблъска с една от най-горчивите истини в кибернетичния свят: всяка нова система, освен че надхвърляше със 100% бюджета си, се нуждаеше от твърде много време, за да бъде инсталирана и проверена. Цялата верига от системи за доставки щеше да рухне.
И какво от това, мислеше си Копланд. Карам порше, а „Дженерал Мотърс“ заслужава да умре.
В 8,46, четиринадесет минути преди да отворят стоковите борси, американските брокери и милионите обикновени граждани, собственици на акции в световната икономика, седяха сякаш върху горещи столове. Компютрите им жужаха, а по телефонните линии се водеха разговори на специфичния икономически жаргон, който придвижва най-големите камари пари и ценни книжа в света. По Интернет и на етажа, където се помещаваше Нюйоркската стокова борса, се носеха обичайните всевъзможни слухове и факти, макар фактите да имаха по-силно въздействие от обикновено, а слуховете бяха повече от когато и да било. Основният факт, естествено, бе реалното съществуване на вируса на хилядолетието — тема, за която се говореше от години. Буквално всички на финансовия пазар следяха как се движи вирусът и се опитваха да отгатнат въздействието му върху управляваните от тях капитали. Играчите стояха със затаен дъх и изчакваха да видят какво ще се случи в следващия момент.
Не им се наложи да чакат дълго. В 8,47 всички европейски борси едновременно преустановиха работа; всякаква търговия замря. В 8,49 Германия обяви банков празник и затвори всичките си банки. Точно като плочки на домино всички останали европейски страни последваха примера им. Предишната година голяма част от деловите среди на континента, особено в Германия, омаловажаваха вируса на хилядолетието като плод на истерични паникьори. Не му обърнаха необходимото внимание и затова хиляди компютри, отговарящи за важни задачи, нямаха готовност да посрещнат 2000 година. В края на краищата те са европейци, тоест по-древни и мъдри от останалата част от планетата, и знаят какво правят. Нищо особено няма да се случи. Само няколко компютъра ще откажат да работят, това е всичко. Да не би през цялото време да няма компютри, които отказват да работят? Докато верижната реакция от събития се стелеше през Сибир, заблудата им ги връхлетя като комета: вирусът на хилядолетието съществуваше. При затварянето на ядрената електроцентрала в Магадан европейците сякаш се събудиха и започнаха да се тревожат трескаво за стотиците ядрени реактори между Москва и Лисабон. Да се затворят фондовите борси и банките е лесно — те не заплашваха живота. Ала да се спрат електроцентралите посред зима, бе нещо съвсем друго.
Светлинките на телефона на Копланд не преставаха да мигат, но той не им обръщаше внимание. Някой потропа на вратата му — той не реагира и на това. Европейските му клиенти вероятно настояваха за високопоставеното му телефонно присъствие, той обаче вече не се интересуваше какво ще им се случи. По кабелната телевизия „Ню Йорк 1“ представител на Европейския съюз в Обединените нации обясняваше, че въвеждането на новата единна валута евро е създало множество софтуерни проблеми и различни държави и компании е трябвало да решават дали да се съсредоточат върху европейската валута, или да насочат усилията си към борбата с вируса на хилядолетието. Избрали валутата, защото това означавало пари в брой и нещо, от което разбирали. А сега съжаляват, помисли си Копланд безстрастно и мъдро поклати глава. В момента упорството им се връщаше тъпкано и той се запита защо европейските глупаци се забавиха толкова, преди да затворят пазарите си. Но при всички случаи ги бяха затворили и действията им щяха да повлекат цялостното стопиране на глобалната икономика, докато кризата отмине. Колко време ще отнеме това, зависеше до голяма степен от събитията с европейските ядрени реактори по-късно през деня.