В Ню Йорк цареше консенсус, че борсите няма да отворят. Беше очевидно и не безпрецедентно. В дни на изключително напрежение по пазарите борсите оставаха затворени. Обявеното от руснаците военно положение в Сибир представляваше първата индикация, че борсите няма да отворят. За да поддържат нещата интересни, брокерите залагаха дали военно положение ще бъде, или няма да бъде обявено и в останалата част на страната. Самолетните катастрофи в Микронезия предизвикваха не по-малък интерес, защото въздушните катастрофи винаги влияеха на пазара. Но все пак падането на няколко самолета от небето нямаше да окаже дългосрочно влияние върху глобалната икономика. Подобно влияние нямаше да имат и събитията в Русия — каквито и да бяха те, — защото страната се бе превърнала в икономическа развалина. Япония обаче бе основна ос в икономическия световен ред.
В 8,52 по милиони екрани пробяга мълвата, че основните компютри в Централната японска банка рискуват да излязат от строя, когато вирусът на хилядолетието засегне Токио в 10,00 часа нюйоркско време. Ако Япония се срине, икономическият хаос ще се развихри. Сега, когато европейските пазари бяха вече затворени, нямаше начин американските пазари да бъдат отворени.
Хаос, отказ на системите и никакво електронно трансфериране на капитали — това бе ключът към престъплението. Кипящ от гняв, Копланд напечата дадената му от Док парола и големият червен бутон отново се появи на монитора. Дали да изчака до полунощ и да види какво ще се случи, или да докосне екрана? Потреперваше от възбуда, докато сновеше напредна\2ад по килима; после изключи телевизора и компютрите. Беше му писнало да наблюдава екрани и да чува тревожни новини, но и не можеше да се въздържи. Отново включи телевизора точно навреме, за да чуе, че Нюйоркската стокова борса няма да отвори. Що се отнасяше до стоковите пазари, 1999 бе приключила с гигантски фалит.
„Уолстрийт“ беше като попарена. Членовете на финансовата общност в долната част на Ню Йорк обикновено се чувстваха имунизирани срещу ставащите далеч събития; те споделяха едно особено самочувствие, подхранвано от десетилетие на неспиращ просперитет. Ала не и този път. Бе нанесен плесник на най-мощната икономика в света; икономика, дистанцирана от живота на обикновените, всекидневно борещи се за насъщния граждани. Мнозина от по-младите брокери никога не бяха виждали срив на пазара. Когато борсите не отвориха, те изключиха своите портативни компютри и си по-желаха „Честита Нова година“ с неистовата надежда във вторник сутринта всичко да се върне към нормалното — според тях — състояние на нещата. И все пак някак знаеха, че няма да стане. Подобно на повечето американци брокерите и банкерите бяха дълбоко невежи по отношение на науката и технологиите и не разбираха истински какво може да предизвика вирусът на хилядолетието чрез компютрите, които атакуваше. Независимо от това, макар и неясно, се досещаха за последиците. Глобалната икономика, напълно зависима от компютрите, изчезваше пред очите им.
Джод и Док седяха и пушеха мълчаливо, докато наблюдаваха как катастрофата сега се насочва към Япония. Док отчаяно поклати глава. Не компютрите трябваше да винят. Осъдително бе невежеството; невежеството, с което се сблъскваше всекидневно: продавачите нямаха представа каква стока предлагат, при това се справяха с рестото единствено с по-мощта на калкулатор; чиновниците представляваха просто символи — олицетворяваха празното, отчуждено, невротично съществуване на нацията; дискусионните теле- и радиопредавания подменяха живия контакт; постоянните телефонни разговори; хилядите часове крещяха реклама за никому ненужни продукти; посредствените филми с глупави специални ефекти; и идиотските какда\2абогатеемотслабнемоткриемвътрешнотоси\2з ръководства, които се представяха за книги. Заливани с лъжи и пропаганда, малцина знаеха как да различат истината от глупостите. Вината носеха корпорациите, които наемаха срещу нищожно заплащане умствени инвалиди и ги експлоатираха, за да извлекат печалба. Управляващата класа бе продала душата на нацията на два дявола. Три и половина милиона души работеха в американската компютърна индустрия, останалите двеста седемдесет и пет милиона — същински зомбита — кръжаха наоколо. И все пак не заслужаваха онова, което щяха да получат: неистов страх и истерия, породени от невежеството. Док се надяваше вирусът на хилядолетието да ги пробуди, ала не вярваше особено, че това ще се случи.