Замислени са огромни купони от Пекин до Вашингтон, с които да се посрещне XXI век. Не е ли страхотно? Тази мисъл не те ли кара да се чувстваш топло и приятно? Астронавтите в космическата станция се надяват да видят фойерверките от небето, а освен това са обещали да дебнат дали няма да се появят и извънземни. Светът е в очакване на съдбоносното, фантастичното, чудесното и напълно е полудял. В град Ню Йорк, скъпа госпожо, няма начин да не го получим. В края на краищата това не е Владивосток, нали?
6.
Копланд забързано излезе от асансьора и нахълта в кабинета на Док.
— А, ето къде си била! — сопна се той на Джоди. — Хайде да вървим да целунем задника на многоуважаваната „Чейс Манхатън банк“? Готова ли си, госпожо Максуел? Всъщност какво правиш? Пиеш ли?
— Да, шефе — отвърна Джоди. — Пия.
— Господи, едва девет с\2ринта е!
— Честита Нова година отвърна тя и погълна втората водка на екс. — Самата деловитост съм.
— Ненавиждам празниците — промърмори Копланд. — Никой не свършва работа и за две пари.
— Никой в Ню Йорк не работи днес, Доналд — обади се Док. — Дори борсите няма да отворят.
— Видях. Сега е голямото отсяване. Силните ще оцелеят и ще господстват.
— Като „Чейс“ — добави Док.
— Точно така — като „Чейс“, и то благодарение на нас.
— Ха\2а… Благодарение на кого?
— На теб, разбира се, доктор Даунс.
— Благодаря, Доналд. А ако „Чейс“ пропадне, можем да виним теб.
— Копеле такова.
— Позволи ми да ти задам един въпрос, Доналд — провлачено подхвана Док и се почеса по брадата. — Нищо няма да се случи на големите системи на банката, но някой сети ли се да провери часовниковите механизми на трезорите?
Копланд остана потресен. Успя обаче да си възвърне самообладанието и най-накрая изрече:
— Ти надзираваше целия процес. Ти ще ми кажеш.
— Не си спомням — отвърна Док, но в следващия миг прихна.
— Хайде, Доналд — подкани Джоди, като се изправи и остави чашата. — Давай да приключваме с тази пресконференция.
— Някой ден — обърна се Доналд към Док — наистина ще отидеш прекалено далеч и ще ме ядосаш.
Джоди го сграбчи за ръката и го издърпа от кабинета на Док.
Навън бе започнала традиционната суматоха, характерна за последния ден от годината. При положение че борсите не отвориха, хората започнаха да излизат от сградите, за да се присъединят към празнуващите по улиците. Беше студено, едва няколко градуса над нулата, но това не спираше никого. Докато вървяха към „Уолстрийт“, Джоди преразказа ужасните си преживявания рано сутринта и Копланд най-после проумя до каква степен всъщност е разтърсена тя. Обикновено се контролираше и излъчваше самоувереност, а сега бе бледа, нервна и нещастна. По нейно настояване спряха такси.
— Закъде, приятели? — попита шофьорът.
— До „Чейс“ — отвърна Копланд.
— Това е само на три преки. По-бързо ще стигнете пеша.
— Предпочитаме да се повозим, благодаря.
— Знаете ли — подхвана шофьорът, докато се насочваше към „Уолстрийт“, — сякаш всички са полудели, човече. Направо си е страшно. Виждал съм…
— Ето ги — изпищя Джоди. — Хората от вагона на метрото.
Група азиатци със сериозни физиономии се движеше по тротоара и тикаше листовки в ръцете на минувачите. Чуваше се шум от свирки. Хората крещяха: „Честита Нова година“ и „Исус ви обича, макар аз да не ви обичам“. За какофонията на другия тротоар допринасяше и обвитият в разкъсани вестници, брадат проповедник: с изцъклен поглед той размахваше Библията и с крясък рисуваше апокалиптични видения все от Книгата на откровенията — източникът на всевъзможни теологични учения, свързани с края на хилядолетието, легенди и глупости.
— Ще умрете, братя и сестри. Ще умрете в свят на агопия и болка, ако не сте подготвени за Второто пристигане на Исус Христос. Разполагате с по-малко от петнадесет часа да се подготвите за Деня на страшния съд. Светът ще свърши. Светът, такъв какъвто го познавате, няма да съществува повече. Океанът ще залее тази улица и ще удави всички, които не вярват в Исус Христос.
Шофьорът се извърна, погледна пътниците си и протегна ръка да натисне дръжката. Точно в този момент посветените в своята вяра азиатци стигнаха до колата и се опитаха да напъхат листовки през открехнатия прозорец. Затваряйки го, таксиджията заклещи една ръка; пръстите се гънеха като отвратителни червеи.
— Свършекът на света — просъска шофьорът гневно. — Не мога да трая тези глупости.
— Всичко ще свърши до утре — увери го Копланд. — Ще прилича на много силен махмурлук.
— Не ми се вярва — обади се Джоди. — Виж какво стана в Русия. Обявиха военно положение.