— Това няма да се случи тук — упорстваше Копланд.
— За бога, Доналд. А какво мислиш, че става точно тук и точно сега? Погледни тези хора. Ако аз бях губернатор на щата, щях да призова Националната гвардия да се намеси.
Тя направи нервен жест, за да посочи развилнялата се тълпа от азиатски богомолци, които не преставаха да надуват свирки навсякъде около таксито.
— Тези просто са луди, Джоди. Всичко ще бъде наред.
— А ядрените реактори? Да не си въобразяваш, че всички са подготвени да се справят с проблема? В Русия например? Или на остров Три Майл? Господи! Хайде да приключваме с тази пресконференция. Пристигнахме. Да вървим.
Джоди бързо излезе от таксито, докато Копланд плащаше на шофьора, който попита:
— Какви ги говореше тя за ядрените реактори?
— Забрави — припряно отвърна Копланд. — Честита Нова година.
Докато влизаха в сградата, Доналд видя дългите опашки пред гишетата на банковия клон във фоайето. Никой още не проявяваше видими признаци на паника, но все пак десетки изнервени хора се редяха, за да изтеглят парите си в брой.
Спряха при рецепцията във фоайето, за да ги провери охраната. Служителката почувства необходимост да се извини:
— Налага се да звънна горе за потвърждение на уговорката ви — обясни тя. — Компютърът ми блокира.
— Господи — възкликна Джоди. — Само това ми липсваше да чуя днес.
— Добре ли си? — попита я Копланд.
— Ако престанеш да ме питаш все това, ще бъда чудесно.
На петдесетия етаж цареше тишина и спокойствие, а дебелите килими и звукоизолираните тавани превръщаха всяка думичка в шепот. Служителят пред офиса на главния финансов инспектор носеше малка карнавална шапка и значка с надпис: „2000 годино, ние сме готови“ — новия лозунг на банката.
— Господин Едуардс ще се присъедини към вас след миг — обясни той. — Но се опасявам, че имам и лоша новина.
Пресконференцията се отлага. Журналистите от медиите не спират да звънят, за да съобщят колко са заети тази сутрин.
Екипът на Ей Би Си вместо тук бил изпратен на „Ла Г-ардия“; от Канал 2 уведомиха, че не могат да изпратят екип нямали свободен.
— Да не би нещо с договора да не е наред? — попита направо Джоди.
— Доколкото знам, няма нищо подобно — отвърна служителят весело, — но вероятно е по-добре да зададете този въпрос на господин Едуардс.
Пет минути по-късно служителят съпроводи Копланд и Джоди до облицования с ламперия кабинет, където главният финансов инспектор Дейвид Едуардс — силен и привлекателен мъж около шестдесетте — ги посрещна сърдечно.
— Влезте, влезте — подкани ги той и се здрависа сърдечно.
— Съжалявам за пресконференцията — п\2дължи той, докато ги настаняваше в удобни кожени кресла, но какво можем да направим? Доколкото дочувам, навън е малко необичайно, но предполагам, затова похарчихме сто и шестдесет милиона долара — да избегнем проблемите, с които другите сега се сблъскват. Всичко, което става, е направо ужасно.
— Ще останете много доволни, че го сторихте — увери го Копланд.
— О, аз вече съм, Доналд. Сигурно знаеш, твоите хора напълно си заслужиха парите.
— Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш — предпазливо отвърна Копланд.
— Ами за изгубените или погрешно прехвърлени капитали, естествено. Твоят Даунс изпрати на моите хора финалния счетоводен отчет вчера. Неговите програми откриха седемдесет и два милиона долара; никога нямаше да ги намерим без неговата помощ. Както казват — добри парички и предостатъчно, за да покрият стойността на новия пакет програмни продукти, за който щяхме да съобщим днес. Но понеже вестниците вече тиражираха новината, губим единствено ярките светлини и показването ни по телевизията. Съжалявам, Джоди, защото ти щеше да си истинска звезда.
— Нямам нищо против да не се появя по телевизията — отвърна тя чистосърдечно. — А и хората ще си имат други проблеми днес според мен. Защо не насрочим пресконференцията за вторник?
— Е, Доналд — продължи главният инспектор, — имаш право да се гордееш и със себе си, и с компанията си. Банката ще ти е вечно признателна за всичко, което стори.
Той постави единединствен лист пред Копланд, който му хвърли бегъл, но достатъчен поглед, за да забележи подписа на Док най-отдолу Прибра го в джоба си.
— Седемдесет и два милиона. Наистина ли? — Копланд изведнъж почувства липса на въздух; бореше се да запази самообладание. — Представа нямах, че е възможно да убягнат толкова пари. Поради прекалената ми заетост напоследък не успях да поговоря с доктор Даунс.
— Той е истински герой — увери го Едуардс. — Не допускам, че си склонен да го пуснеш. Но ако той желае, готов съм да му предложа ръководството на „Техноцентър“.