Копланд троснато постави листа на бюрото.
— Каква е тази шибана история? Сигурно си го направил по недоглеждане!
— Недоглеждане ли? Глупости! О, хайде, Доналд. Подготвих ти една малка изненада. Да, върнах им седемдесет и два милиона, защото открих много повече. Да не ме мислиш за луд?
— Да. И колко повече намери?
— Достатъчно.
— Не си играй глупави игрички с мен, Док. Просто си се изплашил и се измъкваш.
— Защо бих постъпил така? Няма начин да се получи засечка.
— Страх те е да не попаднеш в затвора — ето какво.
— Успокой се, Дони, момчето ми. Очертава се дълъг ден. Пийни нещо и се дръж като човешко същество. Светът ще ни изнесе страхотно представление, а ние разполагаме с чудесни предни места. Виж — посочи телевизора, — затварят „Ла Гуардия“.
Представител на летището четеше набързо приготвен текст.
— В интерес на обществената безопасност летище „Ла Гуардия“ незабавно преустановява всички излитания, а от пет часа следобед ще бъде затворено и за пристигащи самолети.
Всички авиокомпании са уведомени. Пътуващите в момента самолети ще се приземят по разписание. Обръщаме се с молба към всички — гражданите, служителите на летището и служителите на различните авиокомпании — да запазят спокойствие.
Надеждата за спокойствие мигом рухна под водопада от въпроси, зададени от журналистите.
— Полетите към летище „Кенеди“ ли се пренасочват?
— И „Нюарк“ ли ще затвори?
— Значи ли това, че самолетите не са безопасни?
— Военновъздушните сили на страната ли ви наредиха да затворите летището?
— Ще бъдат ли върнати парите на пътниците?
— Къде ще настаните хората, които не са оттук? Всички хотели в града са резервирани.
Представителят на летището, един заместниккмет и началникът на полицията на летището рязко станаха и излязоха от залата за пресконференции, без да отговорят на нито един въпрос.
— Дами и господа — заговори репортер на „Ню Йорк 1“ от екрана, — можем единствено да ви кажем, че летище „Ла Гуардия“ е затворено. Ако сте възнамерявали да излетите оттук днес, забравете. Само момент… Съобщават ми, че „Кенеди“ и „Нюарк“ също затварят.
Док поклати глава и направи гримаса.
— Тези хора лъжат и окото им не мига. Още преди шест месеца знаеха, че системите, контролиращи въздушния транспорт, ще сдадат, но не го съобщиха. Нищо им няма на самолетите. Правителствените радари не струват.
— И пет пари не давам за проклетите летища, Док — прекъсна го Копланд. — Кажи ми за банката.
— Какво да ти кажа?
— Колко?
— Предостатъчно, Доналд. Повече, отколкото някога ще ти е нужно.
По телевизията новинарят продължаваше:
— А сега след „Ла Гуардия“ се насочваме към Япония. На около тринадесет хиляди километра от Ню Йорк проблем 2000 приближава Япония и световните борси буквално треперят…
— Редно е да видиш това — посъветва Док. — Японците трябваше да предприемат нещо, но бяха прекалено ангажирани да запазят имиджа си при несекващите скандали заради лоши инвестиции и не се занимаваха с проблема. Ще бъдат силно цапардосани, а отраженията ще са феноменални. Хрумнаха ми някои идеи. Заедно с Япония ще се срине и цяла Азия.
— Япония да върви по дяволите. Кажи ми за парите.
— Доналд, през последните три години ти продаде софтуер на стойност сто осемдесет и пет милиона долара на японски банки. Как ще си получиш дължимото от тях?
— Док, моля те.
— Наистина ли искаш да знаеш, Доналд? Ама съвсем наистина?
— Да.
— Толкова силно, че не можеш повече да търпиш?
— Господи, нали уж сме партньори.
Док се облегна назад на стола и замислено се загледа в мръсния таван.
— Добре — обяви той. — Дадох парите на банката, защо то те ми направиха по-добро предложение от теб. Дадоха ми една четвърт от всички пари, които изнамерих — осемнадесет милиона долара — и ми предложиха нова работа. Между другото — напускам те.
Лъжеше, но Копланд не го знаеше. Не реагира веднага, ала ръцете му се разтрепериха. Най-накрая успя да промълви:
— Майтапиш се.
— Защо бих се майтапил за подобно нещо? Истина е. Защо да крада пари от някого, който е готов да ми ги даде?
— Защото обичаш да си играеш игрички и да ме будалкаш, ето защо.
— Обади се на Едуардс. Той не те ли попита, дали си съгласен да ми предложи работа? Знам, че го е направил, защото вече приех. Ще ръководя „Техноцентър“. Започвам във вторник.
Гледаха се гневно един друг и накрая Док се ухили.
— Избудалках те, задник такъв. Ти наистина ми повярва.
— Негодник!
— Но трябва да ти призная, че помислих върху предложението им.
— Не се и съмнявам, но все още не разбирам защо върна на банката седемдесет и два милиона, за чието съществуване те дори и не подозираха.