— Да не ви вдигнат джипа, докато сте вътре.
Пакард тръгна пред тях през административната част и ги въведе в кабинет, пълен с персонал, който бе на ръба на паниката. Програмистите на болницата не бяха най-добрите според стандартите на хората на Док, но знаеха какво ще направи вирусът и беснееха от раздразнение заради безнадеждно безсмислените мерки, които администрацията бе предприела. Парите, отпуснати от градските власти за справяне с проблем 2000, бяха разпределени по всевъзможни счетоводни „пера“ на болницата само не и за да бъде проверено оборудването или компютрите, следящи състоянието на пациентите Виртуозите на Док се огледаха; Джод тихо попита един от програмистите:
— Тук нямате ли Windows NT?
— Шегуваш ли се?
— Де да беше така.
Пакард и останалите се отбиха при директора на администрацията — строга, стегната жена на име Маккарти, която изгледа хората на Док високомерно и попита:
— Кои са тези? Попгрупа ли?
— Програмисти, които ще се опитат да оправят компютрите в интензивното отделение — отвърна Пакард.
— Дайте да видя нареждането им за работа.
— Нямат такова — изсумтя Пакард, готов да избухне. — Случаят е спешен, а те са готови доброволно да помогнат, защото са с добри сърца.
— Без нареждане няма да работят — отсече административната директорка.
— Вие трябва да сте си изгубили акъла — възнегодува лекарят.
— Тук спазваме правилата, доктор… — Тя направи пауза, за да прочете името от картончето върху ревера му. — …Пакард, който и да сте. А сега напуснете кабинета ми и върнете тези хора в дупката, от която са изпълзели.
Той я удари. С единединствен юмручен удар я повали. Всички в кабинета се понаведоха, видяха, че госпожа Маккарти лежи в безсъзнание на земята, и нададоха радостни възгласи.
— Хайде да вървим — подкани Пакард Док. — Просто не знам защо си дадох труда да се отбия тук.
Прекара ги през вътрешен двор и след десетина минути те вече разглобяваха на части респиратори и скенери.
— Най-лесното е да настроим датата на повечето от уредите с четири години назад — обясни Док на Пакард, — ако успеем. Първо ще се захванем с BIOS-чиповете. При успех, ще се опитаме и да програмираме наново уредите. Ако не, да се благодарим на Господ, че имаме в наличност чипове, с които можем да ги заменим.
— Направете всичко, което е по силите ви — каза Пакард, — а аз ще направя всичко възможно да задържа администрацията настрана. Медицинските сестри ще ви сътрудничат. Ще се погрижа да го сторят. Успех. Имате ли нужда от нещо?
— Искате ли кафе, момчета и момичета? — попита Док.
— Декофеинизирано кафе с обезмаслено мляко за мен — обади се Каролин.
Док се ухили, поклати глава и махна задния панел на сърдечен стимулатор.
— Значи кафе — отбеляза той. — Нормално, старомодно американско чисто кафе.
7.
Няколко минути след 10,00, четиринадесет часа преди предполагаемото пристигане, вирусът на хилядолетието избра неочакван път и нападна националната верига от супермаркети „Сейфуей“. Внезапното заразяване засегна хиляда четиристотин и петдесет магазина в тридесет и седем щата, включително и новия клон на „Бродуей“ и 96-а улица — гордостта и радостта на управителя Джонатон Спилман. „Сейфуей“ искаше да навлезе в Манхатън с пълния си блясък — лъскавият нов магазин на Спилман представляваше парадна витрина за модерни технологии. Всички операции — от инвентарния контрол до плащането на касите — се управляваха от компютри, включително и автоматичните водни помпички, които периодично обливаха зеленчуците, за да поддържат свежия им вид.
Спилман започна работа в супермаркетите още като дете. Отначало опаковаше покупките в пликове, после се издигна до контрольор и плащаше за обучението си по компютърни науки и бизнесадминистрация. Той бе напълно подходящ за работата си: проявяваше — азбиране към обикновените хора и страст към компютрите ценни качества за мъж, който прекарваше половината от дванадесетчасовия си работен ден, като седеше пред монитора и натискаше бутоните на клавиатурата, а другата половина оправяше постоянните кризисни ситуации, неизменно съпътстващи обичайния работен ритъм в един супермаркет.