Спилман пристигна в кабинета си в 7,30 и оттогава се бореше с новата инвентаризационна програма. Независимо от възраженията му системата бе инсталирана, без да е минала пълна проверка; вече даваше всевъзможни отклонения, а сега направо го влудяваше. Нужни му бяха сто пакета картофен чипс на фирмата „Ръфълс“, а системата му казваше, че в склада в Ню Джърси няма от този вид. По-умен от компютъра, Спилман знаеше, че в склада ги има, защото разговаряше по телефона с управителя, който бе застанал пред камара пакети картофен чипс.
— Натовари ги на камиона, независимо от данните на компютъра, а, Морис?
— Дадено, Джо. Много работа ли имаш днес?
— Майтапиш ли се? Все едно сме във война — отвърна Спилман. — Не знам как е при теб, но всичките ми машини сякаш работят по-бавно тази сутрин. Вероятно защото са претоварени. Всеки иска от всичко, и то по много. Нали е Нова година.
— Заради вируса на хилядолетието е, Джонатон — подхвърли управителят на склада. — Днес е денят, когато ще се прояви.
— Не говори такива неща — прекъсна го Спилман с лека тревога. — Ще го провокираш.
— Не ми казвай, че си суеверен, Джонатон.
— Нали уж се подготвихме за проблем 2000 — напомни Спилман. — „Сейфуей“ изхарчи петдесет милиона долара за нови системи. Няма да ни засегне.
— Така ти се ще — отвърна склададжията, като едва прикриваше сарказма си. — И го кажи на седемте ми хиляди доставчици, ако обичаш. Половината от фактурите, които пристигат тук, са непълни. Ние може и да сме взели мерки, но когато казах на онзи фермер в Мериланд, че трябва да си купи програмни продукти за двадесет и пет хиляди долара, той ми се изсмя. Сега петте му тона парникови домати не са отразени във фактурите. По неговите документи излиза, че ни ги е изпратил още през 1980 година. Това е лудост. Нещата започват да се оплитат и ще става по-зле. Следиш ли новините?
— Кой има време за това?
— Ти може и да смяташ, че сме си разрешили проблемите, но останалата част от света не е на същото мнение. Токущо затвориха три летища.
— Господи — възкликна Спилман. — Е, не се притеснявай. Трябва да вървя. Не забравяй да ми изпратиш пакетите „Ръфълс“.
Спилман тръгна към кабинета на заместникуправителката си. Завари я да гледа телевизия.
— Аманда?
Тя сепнато извърна глава и го стрелна през очилата.
— Налага ни се да ръководим магазин — напомни той.
— Половината Япония е без ток — отбеляза тя. — Наистина е шокиращо.
— Кое?
— Централната им банкова система се е сринала.
— Какво? Това е невъзможно.
— В Токио хората се редят пред банките, за да изтеглят парите си, а там сега е посред нощ. Независимо от съобщенията, че банките няма да отворят през следващите няколко дни, те се тълпят.
— Е, тук няма да ни се случи.
— Хората са изплашени, Джо. Обиколи ли магазина тази сутрин?
— Не. Работих по инвентаризационната програма.
— По-добре е да откъснеш глава от компютъра и да се огледаш — посъветва го тя. — Веднъж вече звънях в полицията. Появи се крадец, и то доста откачен.
— Защо не ми каза?
— Беше зает.
Аманда вдигна щорите. В краката им огромният магазин на площ от осемстотин квадратни метра гъмжеше от хора, дошли тук да направят новогодишните си покупки. Спилман виждаше дългите опашки от нетърпеливи клиенти с препълнени колички пред всичките двадесет и четири каси. Магазинът се намираше между няколко квартала със смесено население — имаше негри, хора с испански произход, бели, както и хомосексуалисти; богати, бедни и от средната класа. Повечето от тях пазаруваха горедолу миролюбиво заедно всеки ден, но когато магазинът бе претъпкан, напрежението, стаено плитко под повърхността, нарастваше. Някои дни Спилман наричаше магазина си „Лудницата“ и през цялото време държеше по четирима дежурни пазачи.
Тази сутрин, понеже в училищата нямаше занятия, тълпи тийнейджъри буквално окупираха магазина — надуваха свирки, хвърляха конфети и създаваха допълнително работа на охраната. Разбираше защо Аманда е привикала полицията да арестува крадеца, задигнал шест кутийки бира.
Не крадците обаче представляваха основния проблем. Опашките пред касите се движеха бавно — работата се затрудняваше от проверката на кредитните карти, понеже това ставаше едновременно в стотиците магазини на „Сейфуей“. Хиляди клиенти на веригата от супермаркети из цялата страна искаха да се разплатят с кредитни карти едновременно и това натоварваше до изнемогване компютрите, които трябваше да отговорят на запитванията. За да станат нещата още по-лоши, през последните две седмици машините отхвърляха по-вече от обичания брой карти, защото кредитните карти на някои банки и финансови инстанции бяха несъвместими с 2000 година. Налагаше се по няколко пъти на ден Спилман да слиза при касите в магазина и да обяснява на някоя бедна душа защо машината не приема картата. Вместо да им говори за техническите подробности около компютърната несъвместимост, той позволяваше на редовните клиенти да отнесат продуктите вкъщи, а на другия ден да платят с чек. Това го караше да се чувства добре като човек, който стопанисва уютна ъглова бакалница, а не ръководи огромен магазин от цяла верига, управлявана от компютри.